Хайдутското движение, многобройните заговори и местни бунтове са красноречиво доказателство за непреклонната решимост на нашия народ да се бори докрай срещу вековното турско потисничество. В редиците на българските синове, обрекли живота си на любимото отечество, видно място заема Велчо Атанасов Джамджията. Проникнат от дълбок патриотизъм, национално достойнство и непокорен дух, през 1835 година в Търново той застава начело на заговор срещу османската власт. Макар и безуспешна, тази акция предизвиква значителен политически отзвук по онова време и оставя трайна диря в нашето националноосвободително движение. Подвигът на Велчо Атанасов от 1835 година е познат в историята под името Велчова завера.
През годините на османското потисничество всяко вътрешно и външнополитическо затруднение на империята събуждало нови надежди у народа ни, пораждало сили за разпалване на вековната борба срещу чуждоземния тиранин. Особено активна станала съпротивата на българския народ през първата половина на XIX век. Именно по това време у нас започнал ускорен процес на икономическо, политическо, културно-просветно и национално издигане. Българската нация все повече укрепвала, събирала сили и материална мощ за ожесточена борба.
Особено стимулиращо влияние върху революционното движение оказвала могъща Русия, която упражнявала постоянен натиск върху Турция и се превърнала в естествен съюзник и покровител на поробените народи в империята. Само в разстояние на няколко десетилетия Русия водила редица успешни войни срещу Турция, в резултат на които получили освобождението си Сърбия, Гърция и Румъния. Това укрепвало вярата в освободителната мисия на „Дядо Иван“ и в нашия народ. Въодушевен от убеждението, че Русия ще го подкрепи в неравната борба, нашият народ с още по-голяма решителност, дръзновение и оптимизъм разгърнал широка революционна активност. Първа по-сериозна инициатива за размах на националноосвободителното движение бил заговорът от 1835 година.
Редица обстоятелства през началото на 30-те години на миналия век поставили Турската империя в извънредно тежко положение. Още неокопитена от поражението в Руско-турската война през 1828—1829 година, Турция била изправена пред нова заплаха. В 1831 година избухнала турско-египетската война. Добре организираната египетска войска под началството на Ибрахим паша разбила турците, превзела Сирия и застрашила сериозно османската столица. Русия се възползувала от затруднението на постоянната си съперница и поставила Турция под своя зависимост. Според подписания Ункер-Искелски мирен договор от 1833 година Турция се задължила в случай на война да предостави в разположение на Русия проливите към Средиземно море.
Тези събития и особено проявената слабост на империята вдъхнали смелост на българските патриоти да предприемат решителни действия. Така се ражда и узрява идеята за подготовка на едно въстание в България с надежда да се предизвика отново намесата на Русия. Инициативата за подготовка и провеждане на въстание принадлежала на една група търновски патриоти начело с тамошния търговец Велчо Атанасов Джамджията.
Велчо Атанасов е роден през 1778 година в старата българска столица Велико Търново. Още отрано той се отличава с буен темперамент и свободолюбив дух. На двадесет години, след една разправа с турчин от богато семейство, младият Велчо изпитва върху гърба си горчивата робска участ. За да избегне преследванията на властта, гордият и честолюбив българин е принуден да напусне задълго родния край. Най-напред той се установява в Брашов, а по-късно в Будапеща. Велчо Атанасов се залавя с търговия и скоро се налага като едър търговец на колониални стоки. Опрян на богатството си и подтикван от родолюбиви чувства, той решава, след осемгодишна емиграция, да се завърне в любимия роден град.
През 1809 година Велчо Атанасов е вече в Търново. Там той още повече уголемява търговското си предприятие, завързва широки връзки из много краища на страната, с руските градове Киев. Одеса и Москва. Търгувал главно със стъкла за прозорци, поради което получил прозвището Джамджията, Към петдесетгодишна възраст Велчо Атанасов бил вече най-вйдният търговец от Търновския край. Едновременно с това той става предприемач за доставки на стоки за държавата и за-купвач на данъци и берии.
Чорбаджи Велчо проявява жива загриженост към въпросите на българското просвещение и църковния въпрос. Покрай търговията с други стоки той започнал да внася от Русия черковнославянски книги за нуждите на българските църкви и манастири. По негово лично настояване и с негови средства още през 1822 година в Търново се открива частно българско училище. Търговията и богатството на Велчо Атанасов не погубват родолюбивото му сърце. Напротив, покрай всичко друго у него от ден на ден се затвърдява идеята, че е дошло време за въстание против турската тирания. Постепенно това се превръща в единствен смисъл и съдържание на живота му. Стопанската му дейност е изцяло подчинена на интересите на освободителното дело. Чрез богатството си, което в ония времена е вдъхвало респект пред властта, а същевременно създавало авторитет и влияние сред съгражданите, Велчо Атанасов получил най-добра възможност да осъществи замислената рискована, но благородна идея за въстание.
Успешната търговско-предприемаческа дейност и богатството на тежкия чорбаджия в условията на робството се приемали от съвременниците му като признак на сила и образованост. Затова думите на хаджи Велчо се посрещали от хората с доверие и сигурност^ Той се залавя да изгради конспиративна организация за подготовка на въстание.
Най-напред в опасното предприятие били посветени, само няколко души. Но за кратко време броят на съмишлениците бързо нараснал. Първите членове на съзаклятническия комитет били Велчо Атанасов, Никола Гайтанджията, Желязко Бакърджията и даскал Антон Никопит.
Освен търновци, в заверата били привлечени и хора от други градове. Особено активна дейност разгърнали Георги Станчев от Трявна, майстор Димитър Софиялията от София и още мнозина. Самият Велчо Атанасов, душата на заговора, неуморно обикалял Горна Оряховица, Лясковец, Елена, Трявна, Габрово, Дряново и близките до тях селища. Най-много сподвижници той открил в Елена, Особено активно там му съдействувал еленският първенец хаджи Йордан Брадата. В местния комитет активно участвували още Иван Кършов и синът му Христо Кърщовски, свещеник Андрей и Кръстьо Славов Симитля. Еленският комитет наброявал 17 души. Такива комитети изникнали и в други градове.
Главни опорни средища на бунтовниците от Велчовата завера били манастирите в Търновския край и особено Плаковският манастир „Свети Илия“. Игуменът на манастира хаджи Сергей се проявил като смел и опитен бунтовник, с гореща, хайдутска кръв. Неговата слава на борец закрилник срещу разбойниците даалии в миналото била широко известна из този край. Опорни центрове на готвения заговор били още Габровският манастир „Света Богородица“, Дряновският манастир и други.
Велчо Атанасов и другарите му преценили, че политическата обстановка през 1834—1835 година е благоприятна за въстание. Турската империя по това време била изтощена от поражението в руско-турската война през 1828—1829 година, а и турско-египетският конфликт допринесъл за още по-голямо изостряне на кризата в империята. Армията била дезорганизирана, в много градове военните гарнизони били намалени или изобщо нямало военни части. В цялата страна царели смут и объркване.
При тази обстановка Велчо Атанасов решава, че едно въстание от типа на гръцката завера през 1821 година има големи изгледи за успех.
Планът предвиждал най-напред да се подготви и обяви въстание в Търновски окръг.
Взело се под внимание също, че Търновският край е твърде издигнат в икономическо отношение, което позволявало поне на първо време да се отцепи от империята, като се обяви за самостоятелна, независима област. Будното население, изгодните стопански условия, благоприятното географско-стратегическо разположение на окръга и удобният релеф на местността давали възможност за по-дълго време да се организира устойчива отбрана, докато настъпят по-благоприятни обстоятелства.
При това на ръководителите било добре известно, че в Търново по това време имало незначителен гарнизон, което до голяма степен би облекчило първия удар на въстаниците. Велчо Атанасов и другите водачи на въстанието се надявали, че едно добре подготвено въстание в Търновски окръг веднага ще намери широк отзвук в останалите български земи и за кратко време ще пламне цяла България. При това положение Турция, която и без друго се раздирала от вътрешни размирици, не би могла да се справи с положението.
Всички разчитали, че Русия непременно ще се обяви в подкрепа на въстанието. По това време руската войска все още се намирала в България. Град Силистра останал под руска власт, а за градоначалник бил назначен родолюбивият българин, капитан от руската армия Георги Мамарчев. Възползувай от положението си, Мамарчев кроял планове за вдигане на незабавно въстание в България, с което целел да ангажира Русия за българската кауза, преди още руските войски да са напуснали окончателно страната. Още в самото начало при подготовката на търновския заговор Мамарчев ще да е бил във връзка с местните ръководители, което пък още повече ги насърчавало в намерението им за бунт. Като център на въстанието не случайно бил избран град Велико Търново. Споменът за някогашното величие на древната българска столица по времето на Асеновци имало символично, морално въздействие върху народа, вдъхвало увереност и смели надежди. За-мисълът на готвената акция напомня много успешното въстание на търновските боляри от 1185 година, което освободи България от византийско владичество, Велчо Атанасов и другарите му замисляли да повторят подвига на своите славни прадеди.
Ръководният комитет се състоял от 12 души, чието седалище се намирало в Плаковския манастир „Свети Илия“. За главен войвода бил определен Велчо Атанасов. Под негово ръководство комитетът набелязал конкретния план за провеждане на въстанието. На майстора Димитър Софиялията било определено да играе важна роля. Той получил нареждане от турската власт да събере работници и да се заеме с поправката на разрушената през войната Варненска крепост. За изпълнението на тази задача майстор Димитър получил разрешение да събере в Търново 2000 работници и с тях да се отправи за Варна. Планът на въстанието предвиждал тези именно 2000 души да бъдат набрани от хората на заверата, които ще имат формален повод да се съберат всички на едно място.
Според едни данни Димитър Софиялията трябвало с тази дружина да се отправи за Варна, да нападне тамошните оръжейни складове, да се въоръжи добре и да раздаде оръжие на населението в другите градсве. Според други сведения, които са по-приемливи, събраната дружина от 2000 души, предварително въоръжена, вместо да тръгне за Варна, трябвало да нападне и изземе оръжието в търновските военни арсенали, които били слабо охранявани от турците. След като се въоръжат добре и завземат властта в града, въстаниците трябвало да очистят бързо целия окръг от турски военни части и да провъзгласят отцеплението на Търновския санджак от империята.
След това се предвиждало да се вземат бързи мерки за организиране на устойчива отбрана. Като най-първа задача в това отношение ръководителите възнамерявали да се завардят и укрепят добре старопланинските проходи и по този начин да се предотврати подходът на нови турски войски. Същевременно, за да има въстанието необходимото силно психологическо въздействие върху турската власт, както и за повдигане борческия дух на българското население, набелязали се мерки за по-широка публична изява на въстаническите сили и новата власт. Било уговорено при подходяща тържествена церемония Велчо Атанасов да бъде провъзгласен за български княз или кмет на Велико Търново, а над древния Царевец да се развее българското знаме.
Пак във връзка с това бил обмислен въпросът за униформи и отличителни знаци на въстаниците и княза. На първо време се решило да се поръчат такива униформи само за княза и неговата гвардия от 200 души. На еснафските работилници в Търново било възложено да се заемат с производството на необходимите знамена, униформи, оръжие и боеприпаси. В плана за въстание се предвиждало още да се направи пълен списък на всички чорбаджии от окръга и да се задължат с участие в делото, като положат клетва за вярност и пазене на пълна тайна.
Някои от чорбаджиите доброволно се наели да сътрудничат в патриотичното дело, но по-голямата част от тях били заставени. Наредено било всеки по-заможен чорбаджия да облече и въоръжи най-малко 10 души от своите работници. А най-богатите трябвало да подготвят по няколко въоръжени конници за проектираната конна гвардия.
През пролетта на 1835 година в целия Търновски окръг кипяла трескава подготовка за въстание. Централният бунтовен комитет заседавал почти непрекъснато в Плаковския манастир и ръководел непосредствено организационната подготовка. Когато наближил часът на бунта, определен за месец май същата година, ръководителите на заверата решили да повикат Георги Мамарчев, с когото поддържали постоянна връзка, и да възложат на него военното ръководство на въстанието. Мамарчев незабавно се озовал в Търново и станал главнокомандуващ на въстанието. За негов пръв заместник бил определен Велчо Атанасов. Като членове на Главния военен комитет влезли още четирима души: Димитър Софиялията, Никола Гайтанджията, Йордан Брадата и игумен хаджи Сергей. Всички военни ръководители на въстанието положили тържествена клетва за вярност на делото и строга дисциплина.
Точно в навечерието на бунта добре замисленото и подготвено дело се провалило поради гнусно предателство. Уведомена за готвения заговор, турската власт незабавно взела мерки да обезглави въстанието, като заловила неговите водачи, между които и Велчо Атанасов Джамджията. Подложен на безчовечни физически изтезания да издаде своите съучастници, дядо Велчо проявил изключителна сила на духа и се държал достойно, като истински български патриот и революционер. Специален извънреден съд по съкратена процедура го осъжда за 24 часа на смърт заедно с главните му сподвижници. Полумъртъв и осакатен, Велчо Атанасов увиснал на бесилката с чиста съвест и съзнание за изпълнен дълг пред любимото отечество.
Така печално завършва една славна страница от историята на нашето освободително движение. Този епизод в борбата на нашия народ за независимост въпреки неуспешния си край има важно значение за по-нататъшния размах на борбата. От горчивия опит на поредицата местни, безуспешни заговори и бунтове узрява постепенно идеята за единно, организирано, общонационално и масово революционно движение. Велчовата завера от 1835 година заедно с другите подобни опити за въстание са закономерен и необходим етап в българската национална революция, които подготвиха по-нататъшния й размах и развитие. В това се състои историческото значение на Търновската завера от 1835 година и заслугата на нейния доблестен организатор и голям родолюбец Велчо Атанасов Джамджията.
КОНСТАНТИН КОСЕВ
източник: Бележити българи Том 2 1396-1878