Eпохата на ранното възраждане заема втората половина на осемнадесетия и първата на деветнадесетия век. Не случайно тя е наречена класически период в развоя на българското хайдутство. През това време хайдутството, което вече има три века и половина история, се избистря, превръща се в масово движение, свързва се още по-тясно с неизтощимата съпротива на българския народ против османския гнет. Тогава се подвизават едни от най-личните български хайдутски войводи, създадени са най-много хайдутски народни песни.

Както външното, така и вътрешното положение на турската империя продължават да се влошават. Към края на осемнадесетия век империята е изправена пред катастрофа. За това много допринасят несполучливите войни, които Турция води през втората половина на столетието с Русия и Австрия, но основната причина за този страшен упадък се корени в безогледната експлоатация на поробеното население. Произволът дълбоко разстройва правния ред и държавната система на Турция.

Жестокият и алчен завоевател не забравял, че демагогията е най-подходящата маска на диктатора и експлоататора. В документ от 1794 година, издаден във връзка с преследването на хайдутски дружини, се казва, че властта прибягва до сурови мерки против хайдутите от „съжаление към окаяното положение на раята, от състрадание към децата на раята, към сираците и немощните, които пасат трева като добитък“.

Поради неуспешните войни, финансовите кризи, липсата на правен ред централната власт започнала да губи контрол над отделни области и провинции. Един след друг, не само в Азия, но и в Европа, се обособяват самовластни управители с претенции отначало на полунезависими, а сетне и на независими владетели. Между тях изпъкват пазарджишките бейове Каванозоглар, Исмаил Тръстеникооглу в Русенско, Али паша Тепеленийски в Янина и Осман Пазвантооглу във Видин.

И старият Ангел войвода като своя събрат Христо правил големи „удари“, понеже се облягал на населението. Бил родом от с. Дрипчево в Северните склонове на Сакар планина. Излязъл на хайдутското поприще в годината, през която избухнала Великата френска революция, Ангел се подвизавал като хайдутски войвода до 1810 година, откогато следите му се губят. Бил един от най-човечните български хайдути. Ограбеното от турците раздавал на малоимотни български селяни да си купят добитък. Пари раздавал и за постройка на мостове и черкви.

Най-бележит между хайдутските войводи от оная епоха е Индже войвода. Делото му се е превърнало в легенда, името му е станало символ на неустрашим борец. Обаянието на личността му е тъй голямо, та народът забравил злодеянията му като кърджалийски вожд и запазил за него в паметта си само спомени от времето, когато отново станал народен закрилник.

Не само храброст и организаторски талант прйтежавал легендарният хайдутин Индже. Той имал и голямо лично обаяние. То сплотявало хората около него. Под негово ръководство те вършели чудеса. С голямо обаяние се ползувал и неговият прочут знаменосец Кара-Кольо от с. Омарчево, Новозагорско.            

През първото десетилетие на деветнадесети век приключва дейността на „хайдутите от по-старите поколения. На хайдутското, поприще излизат юнаци, обладани от нов дух. Големите политически събития дават отражение върху дейността им. Тя става по-смела, по-организирана. Хайдутските дружини увеличават числеността си. Със засилване натиска на Русия върху Турция се засилва и вярата в освобождаването на страната от агарянски гнет.

Един от видните хайдути, действували в началото на деветнаде-сетия век, е Вълчан войвода. Той е роден през седемдесетте години на осемнадесетия век в с. Паспалево, Лозенградско. Не се знае къде и кога е умрял. Носел се слух, че забягнал във Влашко. След провалянето на Странджанския заговор през 1810 г., в който й Вълчан взел участие, следите му се губят. Знае се само, че се оттеглил в Еленския балкан. Преди това начело на малка дружина Вълчан бродил по цялото протежение на важния път Силистра—Одрин—Чорлу, но се подвизавал и в Странджа, Родопите и Беломорието. Бил човек с широка ръка, щедро подпомагал сиромасите, а на Странджа устройвал хайдутски гуляи от събота до събота.

С името на Вълчан са свързани имената на Мартин войвода и на Бойка войвода, навярно те са се присъединили към него след оттеглянето му в Еленския балкан през 1810 година. Мартин по-рано бил поп. Попадията му била прочута хубавица, харесал я, русенският паша я отнел от поп Мартин с измама. Поканил ги да му гостуват. Попадията отвели в харемлъка при жените. Три дни яли и пили. Когато най-сетне попът се наканил да си ходи и потърсил попадията си, пашата му казал, че тя доброволно се потурчила. Попът си отишъл, без да възрази, ала не след дълго хванал гората, като се присъединил към дружината на Вълчан войвода. Когато научил, че русенският паша решил да гостува на брата си —шуменския паша, —причакал го в горите под Разград и люто се разправил с него. По-късно Мартин се отделил от Вълчан войвода и повел своя дружина.

Наскоро след оттеглянето на Мартин изчезнал и Вълчан войвода, като поверил дружината си на Рада Баричана, мома от с. Леденик, Търновско. И повела Рада Баричана дружината на прославения войвода, като се нарекла Бойка войвода. Какви са подвизите й и как е завършила живота си, не е известно.

През първото десетилетие на деветнадесетия век из Сливенско, Котленско, Странджа планина и дори из Одринска Тракия се подвизава хайдутският войвода Кара Танас. Бил родом от котленското село Катуница. За това село турците казвали: „Катуница— осем къщи ,,Девет хайдутина.“

И Кара Танас бил първо с кърджалиите. И той навярно, като своя именит събрат Индже, ще е преживял дълбок душевен прелом, защото с погнуса напуснал кърджалийството, за да застане начело на хайдутска дружина в закрила на сънародниците си. Предвожданите от него юнаци били облечени в еднообразно облекло от сукно и въоръжени с дългобойни пушки. Към 1803 година Кара Танас се озовава в Тракия и набира по-многобройна дружина. Опитен и смел войвода, запознат добре с тогавашния начин на воюване, той имал дързостта да организира нападения дори в района на Силиврия, недалеч от турската столица. Запазен е спомен, че когато жеравненци започнали да се изселват в Русия след Руско-турската война през 1828—1829 година, Кара Танас ги охранявал с дружината си. Придружил ги чак до Северна Добруджа, но не заминал с тях. Останал да живее в Добруджа, той умрял в дълбока старост през 1856 година.

През първите две десетилетия на деветнадесетия век в обширната българска земя се подвизават стотици прославени хайдути като дядо Цоньо от Драгоданово, Сливенско, и дядо Млечко от Калофер. И двамата действуват по Стара планина. Дружината на дядо Цоньо се състояла от 10—15 отлично въоръжени момци. „Брадатият хайдутин“, както турците наричат войводата, се срещал стотина пъти с турски потери. Бил голям майстор в разбиването им. В Котленския балкан има място, което и до днес се нарича „Сейменски гробища“. Там дядо Цоньо бил атакуван от войскова част, изпратена чак от Силистра с поръчение да го залови жив. Той я пръснал, като сам изклал, а после погребал двадесет души сеймени. Хайду-тувал до 1825 година, сетне се оттеглил отвъд Дунава и се установил в Букурещ, Където умрял.

През двадесетте години на миналия век още преди идването на русите през 1828 година се прославят хайдутските войводи Алтънлъ Стоян, Добри, Русин, Бойчо, Кара Съби, Гълъб, Детелин и Дончо.

Родом от Котел, Алтънлъ Стоян започнал да хайдутува към края на кърджалийската епоха. Свърталищата му били около старите хай-дутски сборища „Равна“ и „Зеленич“ в Котленския балкан. Облеклото и оръжието му били блестящи. Калпакът му бил обкичен с жълтички, оттам и прозвището му „алтънлъ“ – златен. Бил голям майстор в пленяването на товари с пари. Хайдутите му били особено благодарни за унищожаването на опасния потераджия Кула байрактар и на неговия другар Арнаут Пеньо, жертва на които станали много славни юнаци.

Между село Добрал и село Риш в Чалъкавашкия проход Алтънлъ Стоян причакал богат турски бей, който карал към Одрин робини от Влашко. Унищожил охраната му, убил бея и освободил робините. Този подвиг прославил името му далеч по българските земи. Името на войводата престанало да се чува още преди Руско-турската война през 1828—1829 година. Той умрял след тежко боледуване в скривалището в къщата на ятака си Данаил Караянков в Котел.

Добри войвода ни е познат като сподвижник на Индже в Странджанската буна през 1810 година, когато, изглежда, бил още твърде млад. Той се прочул през третото десетилетие на деветнадесетия век. Подвизавал се из Сливенския балкан начело на доста голяма за онова време дружина. За разлика от него Русин войвода от с. Караорман, Хасковско, предпочитал да действува сам. Предрешавал се ката турчин и нападал от засада. Хайдутите от Източните Родопи често прибягвали до услугите му, когато не били в състояние да се справят с някоя по-тежка задача.

Между 1820—1830 година се подвизават и Куман войвода — в Югоизточна България, Гарабчи Георги — из Ямболско, Сакар планина и Одринско, Кара Съби от Сливен — из Стара планина и Странджа.

С Руско-турската война през 1828—1829 г. са свързани имената на войводите капитан Петко Найденов от Гложене, Тетевенско, и Бойчо войвода от тревненските колиби Цепараните. Прогонен от турците отвъд Дунав поради несправедливости, Петко Найденов се присъединил към руските войски, преминал с тях Дунав и взел участие в боевете с турците. След оттеглянето на русите останал в България, оглавил хайдутска дружина, но бил заловен и посечен в Плевен.

Бойчо войвода се подвизавал като хайдутин двадесет и седем години, докато през 1850 година бил обграден от голямата потеря на Зейнил паша в местността „Бели бук“ край Хаинбоаз и бил убит. Животът му е твърде интересен, подвизите многобройни. Ученик на дядо Цоньо, той станал учител на такива хайдути като Димитър Калъчлията, Пейо Буюклията, Златьо Конарченина и Филип Тотю.

Гълъб войвода се родил около 1798 година в новозагорското село Омарчево. Подвизавал се из Стара планина и Средна гора между 1823—1834 година. След несполучливия опит на турците да го заловят жив с измама забягнал във Влашко и се установил в Браила.

Една от интересните фигури на хайдутското движение през тази епоха е Даглъ Стоян от Ямбол. Проявил се като хайдутин из Ямболско, Тополовградско и Лозенградско към 1830 година. Действувал повече сам. Бил неуловим, затова освен „даглъ“ (планинец) турците го наричали и „шейтан“ (дявол).

След оттеглянето на руските войски от България, през 1830 година хайдутските войводи започват да прилагат нови методи, да използуват военни похвати, да прибягват до военни хитрости. Докато малка група открива огън и увлича врага, по-многоброен отряд му нанася удар във фланг или тил. Подобрено е въоръжението, заякчени са връзките с местното население.

Наред с хайдутските войводи с по-ограничен обсег на действие, като терзията Стоян и жена му Стойна, които се подвизават в Осоговската планина, или Кара Добре из Сакар планина, през 40-те и 50-те години на миналия век оживена дейност развиват видни български хайдути като Димитър Калъчлията, Пейо Буюклията, Жельо войвода, Дончо войвода, Ангел от Новаково, Чакър войвода, а също и няколко войводи от Македонския край.                     

Начело на тази славна фаланга, стои Димитър Калъчлията — един от най-видните хайдути по това време. Родом от с. Торлак Махле, Новозагорско, ученик на Бойчо войвода, Димитър Калъчлията се подвизавал из Сливенския и Котленския балкан, Варненско, Добруджа и Тракия. Прозвището си „Калъчлията“ получил, понеже се доверявал повече на калъча (сабята), отколкото на пушката си.

Дружината на Димитър Калъчлията достигнала до двадесет души добре въоръжеци и облечени хайдути. Негов байрактар бил Златьо Пехливанов, наречен Конарченина, родом от с. Конари, Hoвозагорско. Димитър Калъчлията хайдутувал повече от тридесет години. Успехите му се дължели не само на личната му храброст, но и на организаторския му талант. Имал много ятаци. Славата му растяла от година на година. Турците много се страхували от него. Накрай взели решителни мерки. Против него бил хвърлен почти целият варненски гарнизон. Заловили го в Балчишко. Краят му бил трагичен. Откаран в Русе, бил осъден на смърт и публично обесен през 1858 година.

И Пейо Буюклията, като другаря си Димитър Калъчлията, бил ученик на Бойчо войвода. Родом от с. Козосмоде, Новозагорско, Пейо се подвизавал през 40-те години на миналия век. Загинал вероятно в бой с турска потеря, понеже следите му по-нататък се губят.

Другият верен съратник на Димитър Калъчлията, Жельо войвода, станал хайдутин още през 1828 година. Родом бил от сливенското село Черкешлий (днес Жельо войвода). Хайдутувал близо тридесет и пет години из Сливенския и Котленския балкан. Оттеглил се от хайдутството поради старост. Умрял през 1878 година.

Славен син на оная епоха е и Дончо войвода, наречен Ватаха, родом от Копривщица. Хайдутувал близо три десетилетия. След 1860 година следите му се губят. Шетал из Стара планина, Средна гора; Родопите. Спущал се чак в Димотишко. Хайдутувал отначало С Детелин войвода, женен за сестра му Станка, коварно похитена от пловдивския кадия. Не само дълг на брат и на шурей, но и на хайдутин събрат трябвало да изпълни Дончо Ватаха през трагичната 1839 година.

Предрешени като тежки търговци, Детелин и Дончо се озовават в Пловдив. Внимателно обмислят по какъв начин да влязат в конака на кадията и да изтръгнат от ноктите на похитителя нещастната белолика Станка. Турски шпиони ги видели, като оглеждали зидовете на конака, и предупредили кадията.Настанала нощ. Затихнал градът. Загаснали и последните светлини. Върху раменете на побратима си Детелин се възкачил върху зида и ловко се прехвърлил в двора на кадията, но докато се опомни, няколко чифта жилести ръце го сграбили, преди да успее да се хване за оръжието си. С последни усилия юнакът се изтръгнал за миг и извикал:

„Бягай, Дончо, издадени сме!“

Бърз като рис, Дончо потънал в сянката на околните сгради. Напразно хората на кадията го търсили по всички ъгли. Хайдутинът сякаш потънал в дън земя.Разправата със заловения в двора на кадията Детелин войвода била безмилостна. Осъден на смърт, той бил побит на кол недалеч от портата на кадийския конак. С кървави сълзи в харема на кадията го оплакала нещастната Станка.

Никога не забравил оная нощ Дончо Ватаха. Непрекъснато в ушите му звучал тревожният вик на неговия побратим Детелин. И заклел се Дончо да бъде безмилостен към злосторниците. Нападал само представители на властта и злосторници. Посягал понякога и на чорбаджии българи, като им взимал парите, за да ги раздаде на сиромаси волове да си купят или да се наплатят на същите ония чорбаджии, чиито пари бил отнел.

И за Ангел войвода, наречен Ангел Младия, за разлика от Ангел, съвременника на Индже, се носел слух, че куршум го не лови. Ангел войвода се родил през 1812 година в с. Новаково, Първомайско, но живял в с. Татаркьой (Лъджа), Хасковско. Отрано се прочул като изкусен гайдар. Излязъл хайдутин в планината Драгойна, понеже не можел да понася несправедливостите и злодействата на турците. Започнал с трима души, постепенно дружината му се увеличила, като достигнала двадесет души. Отначало ,се подвизавал в Хасковско и Одринско, сетне разширил обсега на действията си из Родопите, Сакар планина и Странджа. На север достигнал до Средна гора, а на юг до самия Цариград. Създал си име на безпогрешен съдник, затова авторитетът му сред населението бил голям.

По стар народен обичай в неделята на Разслабления, на 16 май всяка година, населението от Хасковско се събирало на събор между селата Татаркьой (Лъджа) и Караагач (Брестово). Над две хиляди и петстотин души се били събрали на събора през 1836 година. На широката поляна се извивали кръшни хора, покрай прохладната гора се приготовлявала народна трапеза.

Ангел подбрал със себе си десетина момци и се спуснал по склоновете на Драгойна към Лъджите. Не слязъл долу, а от височината наблюдавал как народът се весели. По едно време забелязал, че едно от хората се разтурило. Настанала неразбория, смут. Разтурили се и другите хора. Замлъкнали гайдите. Две турчета — доложил един от момците му — си позволили да закачат момите пред очите на родителите им. Войводата вдигнал ръка и я насочил към хорището. Спуснали се соколите му като вихър и заловили всички турчета. Притихнал, народът гледал как ги отвеждат горе при войводата.

И турчета, и хайдути потънали в гората. Недалеч от окрайнината, когато излезли на малка поляна, войводата дал знак. Двамата злосторници били отделени от другарите си. Присъдата била произнесена незабавно: смърт. Пред очите на обезумелите от страх свои другари виновниците били обесени. „А сега — казал Ангел, като посочил труповете на обесените — вървете и разкажете какво сте видели!“

После излязъл от гората и махнал с ръка към народа. Долу множеството се размърдало. Чули се викове и смях. Отново писнали гайдите. Залюлели се отново кръшни хора.

Неизвестно защо, през 1837 година Ангел отишъл във Влашко, губил се там няколко години, сетне през 1840 година се завърнал в Хасковско и започнал отново да хайдутува, докато през 1847 година разпуснал дружината си и се оттеглил на Атон в Хилендарския манастир. След около две години хайдутството пак го поблазнило и отново събрал дружина и подновил странствуванията си по гори и планини до 1863 г., когато се завърнал в Хилендарския манастир, дето наскоро починал като монах.

С името на Ангел е свързано и името на знаменосеца му Добри, родом от Копривщица. След като се подвизавал седем години като байрактар на легендарния хайдутин Лефтер, Добри се включил в дружината на Ангел войвода. Когато Ангел окончателно се оттегля от хайдутството, Добри повежда своя дружина по Стара планина. Той има голяма заслуга за изтребването на турските разбойници из южните склонове на Стара планина и пътищата през Розовата долина. За да го изложи пред населението, турската власт приписвала на него обирите и убийствата, вършени от разбойници турци по това време. Добри бил убит в Средна гора през 1869 година.

С шумна слава през 40-те и 50-те години на миналия век се ползувал Чакър войвода. Родил се е около 1815 година в Самоков. По занаят бил ковач. Отначало работел в ковачницата на Рилския манастир, сетне се върнал в родния си град и станал помощник на прочутия оръжейник (тюфекчия) дядо Мино. Чакър ловко използувал занаята си, за да се обучи добре да стреля, а заедно с това да подготви като отлични стрелци и верните си другари. Тлеещата в гърдите му ненавист към поробителя се разпалила в неугасима омраза, когато баща му бил убит от местни турци. Оттеглил се в местността „Карагьол“ в един запуснат мадан и постепенно го превърнал в укрепен пункт. „Карагьол“ бил мочурище с малък остров от здрава земя. Местните турци вярвали, че там се крие воден бик и че из ракитака обитават самодиви.

С дружина от 10—12 души осем години Чакър войвода броди из Рила и раздава правосъдие като приказен планински цар. Зимите прекарва в „Карагьол“. През 1848 година турците решават да разгромят убежището му, като се заканват: „Или главата на Чакър войвода, или смърт!“. Втори опит за разгромяването на „Карагьол“ бил направен през следващата 1849 година. Тогава Чакър войвода в единоборство убил водача на местните турци Хаджи Дамба. Голяма победа войводата отбелязал през 1851 година, когато в с. Пусти Пасарел изтребил рота турски войници. Ротата била изпратена от София по искането на самоковските турци, за да унищожи дружината му. Вместо да я чака в Самоков, Чакър войвода й устроил засада в с. Пусти Пасарел, където ротата се установила да нощува. След като завардил двата изхода от селото, на разсъмване войводата заповядал да запалят сред селския мегдан копи сено. Хайдути завикали на турски „Олеле, бягайте“, изплашените сънни турски войници се спуснали към изходите, дето били причакани и избити от скритите в засада хайдути. След тази победа, последван от дружината си с развято знаме, Чакър войвода победоносно се завърнал в Самоков. Но тaм, дето не достига смелост, на помощ идва коварството. Прославеният войвода бил подло убит. през 1855 година. Турците тържествували, а народът с дълбока скръб се простил с мъжествения си закрилник Чакър войвода,

Докато из Драгойна, Сакар и Странджа се подвизавал Ангел, а из Самоковско Чакър войвода, из Македонския край почнала да се носи славата на Ильо Шопа от с. Виница, Кочанско. Да стане хайдутин причина бил опитът на няколко турци една нощ да отвлекат жена му. Ильо защитил честта на жена си, но при престрелката било убито детето му. Той никога не го прежалил. Хайдутувал Ильо Шопа в оня български край около двадесет години.

Към средата на деветнадесетия век в Южна България се подвизавал Марин войвода. Родом бил от с. Ахларе, Пазарджишко. Повалил много турци, накрай съборил и кърсердарина, изпратен да го залови. Марин войвода бил заловен по-късно, осъден на смърт и обесен край големия мост на Марица.

По време на Кримската война старото хайдутство изживява последните си дни. Създадената в страната обстановка в резултат на войната между Русия и Турция, проясняващото се национално съзнание и нарасналото народно самочувствие откриват нов етап в развитието на българското хайдутство — четничеството. Формира се постепенно нов тип хайдутски войвода с повишено политическо съзнание. Малко време остава до края — само няколко десетилетия, — но това време е пълно с големи изпитания. Мъчителен е пътят към върха, дето трябва да бъде побито знамето на свободата. Но този път хайдутските войводи от периода на същинското възраждане, достойни ученици на хайдутските войводи от класическия период, нзвървяват с чест.

ИВАН БОГДАНОВ

източник: Бележити българи Том 2 1396-1878