Легендарният Златьо Войвода
Никола Ферманджиев
Между многото сливенски войводи името на Златьо изпъква с особена сила. За него признателните поколения са скътали в паметта си най-светли спомени и са го обезсмъртили в легендарни песни и предания.
Поради необикновения си ръст още преди да стане хайдутин, Златьо бил много известен. Едър като бука, цял великан, той не се побирал в обиковена врата. Леко прескачал високите цял човешки бой плочи на турските гробища, прехвърлял се с върлина през копа сено, а в надбягванията нямало кой да го надмине. Силата му пък била за десет души. Разказва се, че с юмрук убивал добиче. Бил много добър борец. Без Златьо не ставал нито един „гюреш”. Що прочути пехливани имало в Тузлука, Герлово, Загоре, та чак в далечен Арабистан – идвали да мерят сили с него. И всички си отивали посрамени.
— Жилав българин! Челик ръце, брей! — мълвял народът и цъкал с уста от почуда.
Раята се радвала на Златя. Гледали го със завист и омраза турците. И пуснали приказка…
— С две сърца е. Едното като работи, другото почива. Под мишниците си има криле. Опашат е. Със зъби вдига по сто оки товар! И още какви ли не приказки…
През тези времена борбата била много известна. Обичали я и турци, и българи. С тази обич се обяснява и голямата популярност на Златьо още преди да стане хайдутин. Все по това време, за да издигнат авторитета си, турските големци хранели свои пехливани, които при тържествени случаи пускали да се борят пред хората. Един от местните феодали придумвал за борец и Златьо. Но лекият живот на турски храненик не го поблазнил.
По професия Златьо бил беден фурнаджия. Веднъж с комшийско момче той отишъл за дърва в гората. Още в зори натоварил магаретата и потеглил обратно. По пътя Златьо нещо изостанал. Напред с магарето било само момчето. Отдолу се задали турци-ловджии. От „джанабетлък” ли, от що ли, те набили българчето, разтоварили магаретата и ги натирили в гората. Срещнал по-нагоре Златьо турците, поздравил ги и отминал. Когато обаче видял поразията им, толкова се ядосал, че се върнал назад и с брадвата си ги накълцал до един. А те били дванайсет души.
Още същата сутрин, след като смъкнал магаретата в града и разтоварил дървата пред фурната, без да съобщи на домашните си каква е работата, Златьо се качил в планината.
Това било рано през пролетта. Минзухарите не били още цъфнали, когато нова хайдушка дружина зашетала по Сливенския балкан.
Златьо е роден през петдесетте години на XVIII век в сливенската махала Клуцохор. Излязъл хайдутин към 1775-1780 г. на двайсет и пет годишна възраст. Имал черна коса, дълги мустаци и свирел на кавал и дудук. Обичал песните и свободния живот. Детинството му не се помни. Знае се, че бил женен и имал две деца. Бил известен с прякора Кокалчоолу или Кокарчоолу. Широко популярен като борец, Златьо станал още по-известен като хайдутин. Отначало ходел сам. Често хората го виждали да стои с часове на някоя скала самотен и „жалномилно” да свири с кавала.
Не след много време обаче му дошли другари и той им станал войвода. С всеки ден дружината растяла.
Растяла и славата на новия войвода.
На много българи Златьо помогнал, на много турци отрязал главите. Чуели ли само името му, турците изтръпвали от страх и бързали да се скрият. Покрай другите измислици те започнали да разказват, че „гигантът” има риза-ризница и ако си нямаш работа – върви стреляй. Куршумът ти и без това не ще го докачи.
Поради големите пакости, които Златьо правел на турците, те се заели сериозно да го затрият. По планината плъпнали многобройни потери. Резултат – никакъв. По заповед на сливенския аянин войводата трябвало да бъде заловен жив. Потераджиите обаче не смеели да гръмнат, камо ли да се доближат до него. Чуят ли, че необикновеният хайдутин е негде наблизо – разбягвали се.
Така било с години. Така щяло да бъде и занапред, ако Златьо не бил подло предаден през лятото на 1810 г. Един ден, когато отивал сам да накаже провинилия се ходжа на с. Налбантларе (днес Ковачите, Сливенско), войводата бил обграден от многобройна потеря до една рекичка близо до днешното Джиново.
Според запазените спомени Златьо се отбранявал до последен дъх. Стрелял с две пушки – едната напред, другата назад, през рамо. Страхувайки се, че и този път смелият българин може да се изплъзне, турците довели кръстника му. Знае се, че по тогавашните обичаи кръстникът се зачитал повече и от баща. Под страх, че ще затрият целият им род, кръстникът бил заставен да моли войводата да се предаде. С опряна пушка на гърба, той извикал: „Предай се, Злате!” Войводата отвърнал: „Срамота е, кръстник! Бягай да не съгреша!”
По едно време Златьо свършил фишеците. Както бил седнал по турски, той изсипал в потурите си барут, за да напълни пушките. От чакмака обаче изскочила искра. Вдигнал се облак от дим и прах. Огънят облизал очите му и подпалил дрехите. До този момент нито един от турците не посмял да гръмне по него. Но щом го видели целия обхванат от пламъци, те надали рев и се струпали върху му.
Макар и ослепен, юнакът не се дал леко. Преданието разказва, че като въртял наоколо ятагана си, той насякъл повече от тридесет и пет души и наранил мнозина.
Натъркаляли се по земята глави и фесове. Борбата била страшна, но многочислената паплач надделяла. Златьо бил посечен.
Главата му била набита на кол и занесена в Сливен. За да видят къде се крие необикновената му сила, турците разпрали тялото на безстрашния войвода. Както разказвали сетне, „открили”, че сърцето му било чаталесто, но под мишниците си нямал криле.
На мястото, където загинал Златьо войвода, още тогава признателните българи издигнали чешма, която и днес заедно с близката рекичка носи неговото име.
Източник: Български войводи
СМЪРТТА НА ЗЛАТИ ВОЙВОДА
След като турците са убили Злати войвода Кокарджоолу, някъде към село Джиново, решили да проверят верно ли е това, което се приказва за него. Прегледали трупа му и видели, че под мишниците му нямало криле, но сърцето му било наистина голямо и четалесто. Тогава турците отсекли главата му, забили я на кол и я поставили на лично място в града, може би пред конака, защото оттогава единият клон на Стария бряст почнал да съхне.
Да би гората думала. Хайдушки фолклор от Сливенския край. Съст. Т. Ив. Живков, Ж. Янакиева. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005
ЗЛАТЮ ВОЙВОДА КОКАРЧООГЛУ
Дамян си Златя думаше:
– Златьо ле, Кокарчооглу,
Златьо ле мой побратиме
я хайде, 3латьо, да идем
по Тунджа река весела,
и пресна риба да ловим,
па да я, Златьо, занесем
на лъженският панаир,
да едем, Златьо, да пием,
момите да погледаме,
с момците да се поборим!
Златю Дамяну думаше:
– Дамяне, мой побратиме!
Доста сме събор гледале,
доста сме моми любили,
без назе събор не е бил,
без назе сватба не става –
се ходим вино да пием
и борба да се бориме.
Дамяне, мой побратиме,
мене ма вика султанът.
Султанът Пандаклийският,
негов пехливан да бъда.
Дамян на Златя думаше:
– Златьо ле, мой побратиме,
това е добро за тебе.
Добри щеш коне да яздиш,
добри щеш пушки да носиш.
Златю Дамяну думаше:
– Дамяне, мой побратиме,
яздил съм добри атове,
носил съм пушки хубави –
насити ми са сърцето.
Ех, гиди Стара планина,
дорде е Стара планина,
на турчин не са покланям!
Сега съм, брайно, намислил,
да сбера млади юнаци,
па на планина да ида,
читашки глави да сека.
Па събра Златю дружина.
и на планина отиде.
Никой не смее да тръгне
Златя войвода да гони.
Прочу се Златю войвода,
де види турци – коли ги,
де види хазна – зема я!
Турци са хитри, разумни,
много са пари обрекле
на Маня, на издайникът,
на Христа – негов побратим,
ако си Златя убият.
Скришом са наговориха
при Златя да си отидат,
хайдуци да са запишат.
Станаха и отидоха,
па са на Златя молеха
в дружина да ги прибере.
Златю са чуди и мае
дали да ги вземе в дружина,
а Петърчо му думаше:
– Златьо ле, стара войводо,
моли та сичка дружина
да ги направиш другари,
че нямат какво да ядат,
от сиротинство умират.
Златю дружина думаше:
– Дружино, вярно събрана!
Ази им вяра не хващам,
ама ща да ги прибера,
хатърът да ви направа.
Ама ща да ви заръчам,
да ги пазите ден и нощ,
да ги гледате що правят.
Прибра ги Златю войвода,
па си дружина поведе
по Средна гора хубава.
По тия сенки дебели.
Златю е хванал двамина,
двамина турци кръвници,
па на дружина думаше:
– Дружино, вярна събрана,
вие турците вардете,
а аз ща с Христа да ида
на Филибешки пътьове
да си улова ходжата,
ходжата Ламбатларската.
Кога си Златю замина,
Маню дружина предума,
донесе вино, ракия,
па си юнаци напои,
на турци ръце отвърза,
па си хайдуци изклаха.
Турци по села викаха,
па си потеря сбираха,
а Златю чека ходжата,
да мине да го улови
само с двамина другари –
един е Христо издайник!
Събрала се е потеря,
петстотин турски сегмене,
петстотин турски низаме,
петстотин черни татаре,
та па си Златя загради
в една ми ситна шумица.
Мано отдалеч повика:
– Я ела, Христо, при мене!
Христо на Златя думаше:
– Пусни ма, Златьо, да ида
При моят верен побратим.
Златю ятаган извади,
та па на Христа думаше:
– Твойта е прошка ятаган.
Па му главата отряза.
Потеря пушки хвъргаше,
дано си Златя убие
убила му е другарът.
Остана Златьо, Златьо ле,
остана Златьо самичек.
Брани се Златю юнашки
от пладня до икиндия –
дванайсет мъртви обори,
тринайсет рани отвори.
Потеря ми са подплаши,
па между себе говори:
– Хайдете да го оставим!
Проклети Мано повика:
– Не бива да го оставим,
той е довършил фишеци!
Това е било истина.
Златю си бръкна в чантата,
извади барут из нея
и си пушката напълни,
ала е искра паднала,
пред юнак барут запали,
на юнак очи изгори.
Златю високо извика:
– Проклети сахат настана,
не мога с пушка да трепа,
не мога Мана да ниша –
без очи юнак не може!
Па си извади ятаган
и на потеря нападна,
тогаз си викна с ясен глас:
– Я ела, Мано, при мене! (2)
Златю сегмене сечеше
с кървава пяна вов уста,
със страшен ятаган във ръка,
а сегмени го биеха
с едри и ситни камане.
Тогаз ми Златю извикал:
– Проклет бил онзи войвода
кой слуша проста дружина
и неверници не коли!
Па падна Златю на земя
и от душа се отдели.
Българе сълзи ронеха
и Мана страшно кълняха:
„Проклет бил Мано кървави,
че ни издаде юнака.“
Да би гората думала. Хайдушки фолклор от Сливенския край. Съст. Т. Ив. Живков, Ж. Янакиева. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005