Никола Тодоров Жеков е български офицер, генерал от пехотата — главнокомандващ на Действащата армия по време на участието на България в Първата световна война (1915–1918). През 30-те и 40-те години на XX век става спорна фигура: идеолог на националистическото безпартийно управление, автор на антисемитски текстове и ръководител на прогермански настроения съюз, заради което след войната е осъден задочно на смърт от Народния съд.
Произход и Сръбско-българската война (1885)
Роден е на 6 януари 1865 г. (25 декември 1864 г. стар стил) в Сливен. Учи в родния град, а после в мъжка гимназия в София, преди през 1883 г. да постъпи като юнкер във Военното училище. По време на Сръбско-българската война (1885) все още не е бил офицер — кандидатства за доброволец, но комисията го отхвърля заради физическото му състояние; заедно с други юнкери е зачислен като ротен командир в резервен полк, изпратен на боевата линия Цариброд–Пирот, но без да участва в бой — примирието е сключено, преди полкът да влезе в сражение, и юнкер Жеков се завръща в училището.
Начало на офицерската кариера (1886–1911)
През 1886 г. участва в детронирането на княз Александър I Батенберг, заради което е разжалван в редник, но по-късно амнистиран и завършва Военното училище — на 27 април 1887 г. е произведен в чин подпоручик. Завършва Торинската генералщабна академия (1898), произведен е в майор (1901) и оглавява Школата за запасни подпоручици в Княжево (1903–1910), а по-късно е и инспектор на класовете във Военното училище. Подполковник е от 1905 г., полковник — от 18 май 1909 г., а от 1 март 1912 г. е назначен за началник на Военното училище.
Балканската и Междусъюзническата война (1912–1913)
По време на Балканската война е началник-щаб на Втора армия, действаща срещу Одрин. По време на Междусъюзническата война се разболява тежко, което попречва на участието му, и след демобилизацията е назначен за началник-щаб на окупационните войски в Западна Тракия. През 1913–1914 г. участва и в дипломатическа мисия в Цариград за военна конвенция между България и Османската империя.
Военен министър и главнокомандващ (1915–1918)
На 2 август 1915 г. е произведен в генерал-майор. От 6 юли до 21 септември 1915 г. е министър на войната, след което по личното настояване на цар Фердинанд I на 24 септември 1915 г. е назначен за главнокомандващ на Действащата армия — пост, който заема през цялото участие на България в Първата световна война. На 6 октомври 1916 г. е произведен в генерал-лейтенант за бойни отличия. През септември 1918 г. заболява тежко и заминава на лечение във Виена, където го заварва Солунското примирие — длъжността главнокомандващ поема тогава генерал Георги Тодоров. Жеков преминава в запаса на 4 октомври 1918 г. и остава няколко години в изгнание в Германия и Австрия.
Междувоенен период и присъдата за Втората национална катастрофа
Връща се в България на 21 октомври 1921 г. и е осъден от Третия държавен съд на 10 години затвор като виновен за Втората национална катастрофа; амнистиран е и излиза от затвора през 1924 г. От 30-те години се изявява като идеолог на национализма и безпартийното управление, публикувайки текстове с антисемитски и антимарксистки характер. На 6 май 1936 г. е произведен в най-високото военно звание — генерал от пехотата.
Втора световна война и последни години
През Втората световна война развива активна прогерманска дейност като ръководител на Съюза на българските национални легиони и поддържа лични връзки с Адолф Хитлер; на 23 юли 1940 г., по негова покана, посещава Западния фронт от двете световни войни. На 3 септември 1944 г. емигрира в Нацистка Германия, опасявайки се от политическо преследване. На 1 февруари 1945 г. Народният съд го осъжда задочно на смърт — присъдата не е изпълнена, тъй като остава извън България. Генерал Никола Жеков умира на 1 ноември 1949 г. във Фюсен, Бавария; през 1992 г. костите му са пренесени във Военния мавзолей в София.
Източници
- Уикипедия – Никола Жеков
- Bulgarianhistory.org – Никола Жеков – спорна личност с безспорен принос за България