„ИМЕТО МУ СЕ НОСИ ОТ УСТА НА УСТА”
Благовеста Касабова
Боят утихваше. Нерядко и отдалеч прогърмяваше само по някоя пушка. Низамите на Зейнил паша все по-плътно обграждаха хайдушката дружина. Войводата им Бойчо беше мъртъв. Лежеше повален до големия дъб на едната си страна. От откритото му ляво слепоочие бавно се процеждаше тънка кървава струйка. С диви крясъци и вой на зурни низамите в плътна стена пристъпяха към мъртвия войвода, но още никой не смееше да застане редом. Отворените му очи гледаха страшно, още изпълнени с непреодолимо желание за мъст, и всяваха суеверен страх сред турците. Но намери се един храбрец, който с премерен замах на сабята си отсече главата му и я понесе надолу към селото…
Оцелелите по чудо от жестокия бой с петстотинте низама четирима хайдути седяха мрачни и притихнали на малка сенчеста поляна в Сливенския балкан. Всичките бяха млади и силни, но между тях се открояваше здравата напета фигура на селски момък. Очите му не се виждаха, бяха забити в земята, но гъстата черна коса, стигаща на вълни до раменете, широки мъжествени плещи и яките изпечени ръце, които здраво държаха пушката, веднага се набиваха на очи. Най-накрая единият от четиримата проговори. Беше Златю Конарченина, от село Конаре, за когото години по-късно Панайот Хитов ще каже, че бил „до такава степен изплашил турците, че и досега туркините плашели с него децата си”, бъдещият байрактар на прославената хайдушка дружина на Димитър Калъчлията.
— Казвайте какво да правим, братя? Няма я вече Бойчовата дружина! Няма го и войводата! — думите му излизаха трудно, а гласът му сякаш не беше неговият. — Всеки да захваща пътя си или да направим нова дружина и да отмъстим за войводата Бойчо.
Тримата мълчаха, всеки унесен в собствените си неволи, в спомени от преживяното и гледаха в земята право пред себе си. Конарченинът почака още малко и каза:
— Аз викам да изберем Димитра за войвода и да тръгнем да събираме момчета.
Трите глави трепнаха и мигом се повдигнаха. В очите се появи светлина. Ето ги думите, които всеки от тях искаше да чуе.
— Да го изберем, да го изберем — развикаха се в един глас двамата и скочиха на крака.
— Скланяш ли, Димитре, да ни поведеш? — обърна се към него с променен глас Златю.
Момъкът, чиято лична снага и глава се набиваше на очи от пръв поглед, стана. Сега още подобре личеше мъжествената му красота и силата му. Сивите с режещ като стомана поглед очи огледаха всеки поред, обърнаха се надолу към мястото, откъдето по чудо се бяха измъкнали и където обезглавен продължаваше да лежи войводата им и пак се върнаха на хората около него. В напрегнатите погледи на младите мъже Димитър улови желанието им за борба, вярност и преданост и чертите му се отпуснаха. Направи крачка към тях и изрече с натежали от болка и гняв устни:
— Скланям. — И тримата едновременно се хвърлиха да го прегръщат…
От тоя ден започна воеводството на Димитър Калъчлията, което трая близо тридесет години. Беше втората четвърт на деветнадесети век, някъде около 1828 година. Силна и сплотена стана дружината на Димитър Калъчлията, прочу се нейният войвода по цялата българска земя. Народът нареди песен, която от Сливенско и Котленско се понесе и по другите краища на страната.
Посъбрал ми е Димитър,
Димитър млада войвода,
се отбор млади юнаци,
който е един на майка,
един на майка, на баща
да не му й мила майка му,
майка му още баща му.
Откакто стана войвода Димитър Калъчлията, бяха изминали близо десет години. Цяла Източна България, от Одрин до Варна, познаваше силата му и го търсеше за спасение от грабежи, палежи, убийства и отвличания.
Не на един беше помогнал, не един беше утешил, не от едни очи беше изтрил сълзите, не едно ограбено имущество беше върнал.
Зимата на единадесетата година се случи люта по Балкана. Снегът стигаше до гърдите. Димитър Калъчлията не рачи този път да разпусне хайдутите. Сменяха гори и планини, но снегът ги застигна и засипа. Измръзнали, гладни, с изтънели и прокъсани дрехи и цървули, те бързаха все по на изток да търсят спасение. Намериха го след дълги лутания в манастира „Света Петка”. Приютиха ги монасите, макар и да се страхуваха от издайническо око. Отпочинаха момчетата, нахраниха се, облякоха се с топли дрехи, но бездействието започна да ги притеснява, затова непрекъснато напомняха на войводата си, че дългата почивка не е за хайдутина. Селяните от близките села, които идваха за черковни услуги, донасяха какви ли не вести. В една неделна утрин млад момък прошепна на войводата, че по главния път се движи поща, която пренасяла царската хазна. В една от кочиите имало и жена. Разпалва се хайдушката кръв на войводата, трепва ръката му и тутакси посяга към сабята. Момчетата усетили, че нещо се реди, застанаха нащрек. По даден знак към войводата се приближават двамата му най-верни помощници Пею Буюклията и Златю Конарченина и тримата на бърза ръка съставят план за действие. Съобщават го на дружината. Манастирските стени се разтърсват от буйните възгласи на хайдутите. Най-после и за тях се отваря работа и всеки ще може да покаже силата и юначеството си. Планът гласи: първо да опитат с преговори, ако склонят турците да поделят хазната, ще мине без проливане на кръв…
Когато керванът се изравнява с прикритите хайдути, войводата изскача и спира кочиите. Опитва се да започне разговор, но заптиетата не искат да чуят дума и вдигат пушките. В същия миг отеква мощен залп. Излезли светкавично от засадата, хайдутите се хвърлят в бой. Силите са неравни, но нищо не е в състояние да спре зажъднелите за действие млади мъже.Оредяват редиците на охраната, един по един заптиетата падат като покосени. Тогава жената – млада туркиня – решава да спечели сражението с хитрост. Повиква войводата и щедро обещава да го дари с част от парите и да го направи водач на охраната. Но, изглежда, младата жена не е разбрала или не знае кой е
Димитър Калъчлията. Той се е клел със страшна клетва, и единственото, което иска, е да отмъщава до смърт. Завършва боят. От горските усои бавно се връща ехото на последните изстрели. Който е успял да се спаси, е избягал. Хазната е занесена в манастира, дарувани са монасите и беднотията от селата. Останалото е поделено – на всеки му по равно. И още повече се разнася надлъж и шир славата на Димитър Калъчлията и неговата вярна дружина. Под байрака на четата се стичат момци от всички” български краища. Идва и Жельо, по-сетне преминал в четата на Панайот Хитов, а след време станал прочутият Жельо войвода. А народът за благодарност пак нарежда песен.
Димитър дума Кирими:
— Киримо, царска дъщеря,
да би Димитър крал ставал,
Керим кадъна да вземя,
кралица, царска дъщеря
не би Димитър събирал
дур седемдесет момчета,
момчета като вълчета.
…..
че си Кирима улови,
дясна й ръка отряза,
ляво й око извади
и на Кирима думаше:
— Ходи, Киримо, по света,
да ходиш и ме приказваш,
кой беше млада войвода.
Хайдушката дружина на Димитър Калъчлията не е от седемдесет момчета, но наброявала двадесет души – нещо невиждано и нечувано за онова време, когато и най-известните хайдушки чети като тези на Кара Танас и Алтанлъ Стоян не са имали повече от десет души.
Лятото след битката за хазната дружината на Димитър Калъчлията се беше разположила на Бакаджиците. Току-що се бяха върнали от черковището на Трънливата поляна, при Крива река, където бяха ходили рано сутринта да се черкуват. В смълчаното пладне изведнъж се дочу глас на кукувица. Буюклията скочи.
— Дядо Христо Стойков от Котел ще да е. С неговия глас кука кукувицата. Не минаха и няколко минути и постовият доведе стареца. Приведените повече от обикновено старчески рамене, дълбоката бръчка на челото и угриженият поглед не предвещаваха добри вести.
— Дал бог добро, момчета! — кротко и някак плахо поздрави старият човек. Наобиколиха го от всички страни.
— Казвай, дядо Христо, какви новини носиш — подаде ръка Димитър Калъчлията.
— Лошо, войводо. В долното село башибозук влязъл в поповата къща, на поп Никола, знаете го и изклал всичко живо. Останала само Станка, малката му дъщеря. Не успели да я уловят — гласът на стареца потреперваше, думите едва излизаха. Поспря малко да си поеме дъх и продължи. — Още не са успели да избягат далеч поганците. — Набръчканата му ръка скришом се повдигна към очите, където бяха избили две едри мътни сълзи.
Размърдаха се хайдутите, свъсиха вежди и несъзнателно посягаха към пушките. Бяха готови, но все поглеждаха към войводата. По напрегнатото му побледняло лице, по гневно светкащия стоманен поглед усетиха, че ще има бой и както винаги всеки ще получи заслуженото си.
— Води ни, дядо Христо — изрече с твърд глас Калъчлията. — Дано даде бог да ги настигнем и накажем.
На няколко километра от селото имаше гъста млада букова горичка. От нея почваше Балкана. В единия й край весело бълбукаше горско изворче. Нямаше нужда да пращат нарочен съгледвач. Лесно откриха разбойниците около извора по възбудената им глъчка. След първия гърмеж настана мъртва тишина. Някъде само припукваше съчка, стъпкана от краката на минаващите в обход четници. Сетне настана неимоверна врява и хаос. Викове и вой на куршуми се сляха в едно. Башибозушката орда наброяваше около петдесет-шестдесет човека. Те стреляха повече безразборно и ревейки дивашки, се опитваха да стигнат конете си. Но повечето от конете, подплашени от олелията и подгонени от хайдутите, препускаха бясно назад към селото. Главатарят на ордата Али паша тъкмо да достигне коня си, който все още стоеше като забит на една утъпкана пътечка, падна възнак, промушен от сабята на войводата. Останалите низами за миг се вцепениха, после с неистов вой хукнаха към смразеното от ужас село да търсят спасение. Хайдутите ги подгониха. Настана истинска сеч. Малцина успяха да избягат. И пак се понесе песен от уста на уста.
Като през гора вървяха,
сред гора дере дълбоко,
във дере студен кладенец.
До кладенеца седяха
тезиха башибозуци:
те си огньове наклали,
млечно каве варяха,
варяха и се черпеха.
Като Димитър видяха,
кавето си оставиа,
фукнали и те да бягат.
Димитър Калъчлията
и Златю Буюклията
башибозука стигнали,
стигнали и го посекли.
Изминаха още няколко години. Славата на Димитър Калъчлията растеше с всеки изминат ден. На връх свети Илия това лято хайдушката чета се беше разположила на връх Разбойна. Момчетата лежаха или си приказваха на групички около трите си любими хайдушки кладенчета. Този ден очакваха човек от близките села да дойде с вести и принесе кое-що за хапване и най-вече барутец. По едно време се зачу познат птичи крясък. Тоз час наскачаха момците, жадни да чуят нещо за близките си, за другари и любими хора. Ето го иде и постовият и води говедаря Петко Костадинов Батоскин.
— Добър ви ден, момчета, как поминувате! — поздрави селянинът и се отправи към едното кладенче, където войводата чистеше пищова си.
— Сполай на бога, бае Петко, всички сме живи и здрави — отговори за дружината си войводата и усмихнат подаде ръка на говедаря. — Да не си дошел да ни калесваш на сбор? – все още се смееха топло очите му.
— И затова съм дошел, войводо, но първом да кажа, че около твоето село се е разположил черкезки лагер. Пропищяло е мало и голямо. Казват, не останала незасегната къща. Изпроводиха ме нарочен човек да те намеря и известя.
Промени се за миг лицето на войводата, дълбоката бръчка между очите му стана още по-дълбока и тъмна, виждаше се ясно белегът на лявата му страна. Смълча се и гората около трите кладенчета. Листо не помръдваше, глас на птица не се дочуваше. Всички изтръпнали, чакаха тежката дума на Калъчлията. Той леко се олюля, но веднага вдигна очи и потърси с поглед верните си помощници. Пею Буюклията и Златю Конарченина бяха успели вече да грабнат пушките си. Направиха крачка към войводата и застанаха в очакване. Съвещанието бе кратко. Даде се знак за тръгване. Нямаше нужда от повече обяснения, всички ясно чуха думите на Петко Костадинов Батоскин. Плана за действие ще съставят по пътя.
Рано заранта, когато небето едвам се развиделяваше, дружината обграждаше черкезкия лагер, установил се до крайните къщи на село Торлак , Новозагорско. Спяха черкезите, нищо не се движеше в лагера. И в утринната дрезгавина изведнъж пропука пушка. Наскачаха още-затоплени от съня бандитите и грабнаха оръжието си. Започна се бой. Между жестоко сплетените тела навремени се появяваше и губеше юначната фигура на войводата. Много черкезки глави паднаха, застрелян в дясното слепоочие от пушката на Калъчлията, лежеше главатарят им Расим ага. Малцина оцелели, застанали на колене, молеха милост. Но не светнаха радостно очите на войводата този път, не похвалваше юнаците си както досега, не чуваше благодарността на свестилите се и придошли вече селяни. Застанал прав в началото на гората, той виждаше друга картина. Тя никога не беше се изличила от паметта му и в радост, и в беда го съпровождаше през целия живот… Димеше в развалини бащината му къща, по двора се търкаляха овъглените трупове на майка му и баща му, на по-големия брат и снахата. В ушите му и до ден днешен звучеше жалният плач на съседите, дошли да подредят убитите… Не искаше да се завърне там. Отдавна беше отмъстил за тях и за хиляди други, но не му даваше сърце да види запустелия, буренясал двор с празното място на къщата… Уважиха мъката на войводата си хайдутите.. Простиха се с наизлезлите мъже, жени и старци, поеха хляба, с който ги даряваха, и поеха към Разбойна. От дружината се отделиха двамата първи помощници на войводата – Пею Буюклията и Златю Конарченина. Беше се привършил барутът и трябваше да се набави нов, пък и някоя друга пушка, ако успееха да донесат, нямаше да бъде зле. И през ум не минаваше на двамата прочути хайдути, че за последен път разговарят с войводата, с побратимите си…
След седмица ги заловиха и двамата в Ямбол и под строг конвой ги изпратиха в Сливен при Зейнил паша на разпит. Той щедро им обещаваше спасение и богат дар, ако предадат Калъчлията. Мъжественото им и гордо държане пред прославения със своята жестокост паша се разнесе по всички села и градове. И народът пак нареди песен, с която искаше да прослави завинаги верността и предаността на хайдутите към войводата и дружината, към делото.
Пашата Пейо думаше:
— Пею ле папа-буюклу!
Нещо ща та попитам,
правичко да ми обадиш.
Пейо на паша думаше:
— Питай ме, паша, да кажа,
да кажа, да ти обадя.
Пашата Пею думаше
— Кажи ми де е Димитър,
де търси хлебец за храна,
да ида да го уловя?
Пею на паша думаше:
— Пашо ле, Зейнил ефенди!
И ти Димитър да видиш –
до земята ще се поклониш,
ръката ще му целунеш
и хлебец ще му подадеш!
Ако би видял Димитър
как върти сабя дамаска,
как върти очи юнашки –
то не би пращал низаме
Димитра да си уловят!
Пашата събра низаме,
па им сърдито поръча.
Димитра да си уловят.
Годините се нижат една след друга. За дружината на Димитър Калъчлията говорят всички – и българи, и турци, посрещат я навсякъде като спасение, подвизите й подхранват надеждите, възвръщат вярата. Панайот Хитов казва, че Димитър Калъчлията е „един от най-знаменитите български войводи”, където и да отидат той и момчетата му, намират приятели и подслон, верни хора и съчувстие. Името му се носи от уста на уста, обичат го всички угнетени и страдащи…
В ранната есен на 1858 година Димитър Калъчлията решава да отиде по комитски работи в Балчик. Четата е пооредяла, доста от хайдутите вече са понавъртели години, нужни са нови, пресни сили, млади юнашки сърца и зорки очи. Трябват и дрехи, храна, трябват свои хора, които да приютяват четниците през зимата. Изпращат го побратимите му, но никога вече няма да го посрещнат. Заловен от предателска ръка в Балчик, най-храбрият и прославен войвода от началото и средата на деветнадесети век е откаран в русенския затвор. След дълги разпити и мъчения е обесен в затвора през същата година. Много по-късно, след Освобождението, ще прочетем във вестник „Дунавска зора” между другите оценки за прославени наши хайдути и думите, с които се казва, че „Димитър Калъчлията е между най-прославените, мъжествени и с юначни глави хайдути”.
5 С. Торлак, Новозагорско, е родното място на Димитър Калъчлията. Според П. Хитов това е с. Таке махла, а според други с.
Омарчево, Новозагорско.
Източник: Български войводи
Верните другари на Димитър Калъчлията
Автор: Стоян Калпушков
връзка към статията – линк
Чета на Димитър Калъчлията 1853
връзка към статията – линк
Чета на Димитър Калъчлията 1856
връзка към статията – линк