---

Ильо войвода близо 80 години се сражавал с турците

Името на славния хайдутин станало легенда и символ на борбата за свобода

Илия Марков Попгеоргиев е роден на 28.05.1805 в малешевската паланка Берово (днес в Македония). Дядо му поп Георги загива като предводител на чета в сражение с башибозук из засада от турците при село Пастух. До 20-годишна възраст живее в родното си село. След спречкване с турския главатар, който задирял сестрите му, отива пазач в Рилския манастир. Осем години ходи с оръжие, среща се из Рила с хайдути, които подслонява в манастира.
Към 1838 година се жени и се връща в Берово. През 1850 г., след скарване с Ильо, беровският Мехмед байрактар стреля из засада и ранява брат му. За да си отмъсти, Ильо убива турчина и излиза в планината. Събира малка дружина, с която броди няколко години из Малешевско, Пиянец и Осогово. По време на Кримската война (1853-1856 г.)

четата му нараства до 70 души

През 1854 г. турците в Дупница се готвят да нападнат българското население. Научавайки за това, Ильо войвода праща „хабер“, че ако го сторят, турската махала ще се изравни със земята, с което спасява българите. След излизане на хатихумаюна (1856) скопският паша изпраща мидюра на Радовичката кааза да преговаря с Ильо войвода да се върне към мирен живот. Заедно с верния си другар Нико Камбера той слиза в Кюстендил, където властите го посрещат тържествено и му разрешават да носи оръжието си. Ильо войвода се връща в Берово, но разкрил замисъла на група местни турци да го убият, избива заговорниците и отново хваща планината. Подгонен от голяма потеря, е принуден да търси убежище в Света гора и Солун.
През 1859 г. по заповед на Нишкия валия Зейнел къщата на Ильо войвода е разграбена и съборена, покъщнината и стоката – унищожена, а жена му Цона и децата им са докарани в Кюстендил и държани под най-строг контрол. Заловени са 12 от опростените от властта Ильови четници, върнали се по домовте си. Четирима от тях обесват публично в Кюстендил, а останалите в Ниш.
От 1860 г. Ильо войвода прехвърля четата си в Сърбия, а

през 1861 г. се включва в Първата българска легия

където става помощник на Раковски при военната подготовка на легистите. След разтуряне на легията от сръбското правителство, Ильо Войвода с част от четата си се настанява в Крагуевац. Научавайки за неговото участие в легията, турците отново арестуват семейството му и го закарват в затвора в Скопие. След 2 години престой в Крагуевац Ильо войвода се връща в Белград, където е награден от княз Михаил Обренович с орден и титла и му е отпусната пенсия от 150 динара. Взема дейно участие с чета от 300 души, заедно със синовете си Никола и Иван, в Сръбско-турската война от 1876 г. В края на войната, при село Демиград, в големите боеве между сърби и турци Ильо войвода преминава с четата си през първата линия на сръбската войска, но е тежко ранен. Нещастието е не само физическо, но и морална покруса, защото куршумът бива изпратен от сръбски офицери. Вследствие на раната от сръбския куршум на Ильо войвода са извадени две ребра и той остава сакат с дясната ръка. За показаната храброст във войната е награден със сръбския „Татковски“ орден за храброст.
Руско-турската война от 1877-1878 г. заварва Ильо войвода в болница, но той заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на волна чета.

Води отряда в Ловешко в турския тил

При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Йосиф Гурко. След Освобождението на София, капитан Ильо Марков е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на Юрий Задерновски, началник дивизион на 4-ти улановски харковски полк, със задача преследване на турците по посока Радомир-Кюстендил. На 27 декември 1877 г. е освободен Радомир, на 2 януари 1878 г. – Дупница. На 4 януари 1878, получил негласно разршение да се придвижи към Кюстендил, Ильо войвода организира разузнаване по билото на Конявската планина, а на 8 януари 1878 навлиза с цялата си чета в с. Коняво. Изпраща неколцина доброволци в Кюстендил да пуснат мълвата, че той идва като авангард на руската войска и че трябва градската община да води преговори с него за предаване на града без бой. Хитростта на дядо Ильо успява и Временното градско управление в Кюстендил изпраща делегация в София при генерал Арнолди. На 11 януари 1878 четата на Ильо Войвода, влизат тържествено в Кюстендил. На 12 януари, поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка, са принудени да се оттеглят. На 17 януари четата на капитан Ильо

повторно освобождава Кюстендил

По заповед на коменданта на града поручик Н. Савойски, капитан Ильо Марков разоръжава турското население в селата. В края на януари той повежда четата към родното Малешево. Посрещнат с големи почести от управата и населението, той заповядва да се събере оръжието от турското население, подпомага избирането на съвети на старейшините, начело с председател във всички села.
На 22 март Ильо войвода отива в Сан Стефано. Той е един от българските представители при подписването на Санстефанския мирен договор. Там получава и поредния си орден „За храброст“. Около два месеца трае „българското царство“, установено от войводата в Малешево. През месец април многобройна турска войска идва от Скопие.
След подписването на Берлинския договор (1878), според който Царевоселско и Малешевско остават под турска власт, Ильо войвода със семейството си се установява на постоянно местожителство в Кюстендил.
Построява къща на Стамбол капия. Не престава да се интересува и работи за свободата на поробена Македония. Заедно с митрополит Натанаил и Стефан Стамболов разработва план за освобожденето ?. Участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г.), като води чета по десния бряг на р. Струма. По настояване на Стефан Стамболов, Народното събрание му отпуска пенсия от 220 лева месечно.

Вече старец, участва и в Сръбско-българската война

На 80 години Войводата участва в Сръбско-Българската война. Въпреки напредналата си възраст, с четата си участва и в Сръбско-българската война през 1885 г. Четата е част от Радомирския отряд и е под командването на Димитър Беровски. Сражава се при Брезник, Сливница, Враня, Краище и с.Извор. Поради участието на Ильо войвода във войната, сръбското правителство му отнема отпусната от княз Обренович пенсия.
През 90-те години, когато започва активното четническо движение в Македония и Одринско, Ильо войвода с интерес следи събитията и поощрява четниците, минаващи през Кюстендил. Престарелият Ильо войвода дава ценни съвети при изграждането на четническия институт на ВМОРО. Необикновената храброст на Ильо войвода и подвизите му са възпети в множество народни песни и още приживе му създават легендарна слава. Издъхва в Кюстендил на 17 април 1898 г. В погребението му участва целият град.

Източник: в-к Атака Брой: 1593 2011-04-16, връзка към цялата статия – линк

---

Чета на Ильо Марков (1876)

---

Последното писмо на Ильо Войвода, което диктува на 91-годишна възраст.

12 декември 1896 г. – българинът пише до Прошетарната комисия на Народното събрание молба заради „разбитото от неприятелски куршуми и ятагани тяло” да не намаляват пенсията му от 200 на 100 лева. Две години го делят от смъртта.

„Господин председателю!
Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и разбера, защо става това нещо?
Защо ми се отнема кървавия залък от устата, половината от който аз употребих да прехранвам нещастната си съпруга!

Може би това се прави за икономия?

Но в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго да се подкрепи, от моята кървава пенсия трябва да се откъсне, та да излезе от това положение?

Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мен всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава да съберем всичко, що имаме, да го превърнем в пари и да избавим отечеството от пропаст. Ето где е спасението!” Източник: novatarealnost.bg, връзка към цялата статия – линк

---

Книги за Ильо войвода можете да намерите в секция Книги

Песни за Ильо войвода можете да намерите в секция Песни

---

---

Статията „Дядо Ильо Малашевски“ от Цочо В. Билярски

Един живот отдаден на борбите за освобождението на българския народ

Източник: sitebulgarizaedno.com, връзка към цялата статия – линк

---

Ильо войвода – живот в името на народ и отечество

Легендарният хайдутин е пример за днешните и бъдните поколения
Автор: Богомил Колев
10 Август 2010 , брой:182  

Източник: , връзка към цялата статия – линк

---

Една от версиите за биография на Ильо Войвода, публикувана в „Български войводи”през 1985 г:

Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, е български хайдут и войвода. Роден е на 28 май 1805 г. в Берово, днешна Македония, в семейството на бедния земеделец Марко Попгеоргиев. За Ильо войвода са създадени много народни песни. Той е наричан още Кара Илия, Ильо Беровчанина, Ильо Харамията, Ильо Шопа, Ильо Малашевски, дядо Ильо, капитан Ильо.

Детството на Илия преминало като това на всички деца в селото – с по-малко игри и с повече работа. Той бил добър помощник на родителите си, които от малък го пращали да пасе овце и коне по околните баири.
Момчето расло на воля и сред връстниците си изпъквало със своята разсъдливост и съобразителност – било надарено със силна памет. В Берово по онова време е нямало училище и Ильо Марков останал неграмотен до края на живота си.

През 20-те и 30-те години на ХІХ век Берово е имало облика на неголямо градче.

Жителите му се занимавали със скотовъдство, земеделие и малко търговия. Този край не бил засегнат от кърджалийските набези и неговото население живеело сравнително спокойно. Все пак в отделни случаи местните бейове и аги са му припомняли кои са истинските господари тук. Но Ильо Марков – вече момък с представителна осанка, широкоплещест и як, бил измежду онези българи, които не преглъщали оскърбленията.

Един ден беровският бюлюкбашия с неколцина сеймени се настанил “на гости” у дома на Марко Попгеоргиев. Станало ясно какво ги е отвело там – хубостта на двете Ильови сестри. Разбрал, че е застрашена честта им,

момъкът застанал срещу бюлюкбашията и с твърд глас поискал от него да напусне дома му.

Бюлюкбашията се заканил да си отмъсти за тази обида, но заканата така и не се осъществила.
Местните османлии нарекли сина на Марко Попгеоргиев Кара Илия, т.е. Черния Илия. Това е показателно за отношението им към него. Въпреки, че Ильо бил с мургава кожа, вероятно турците са имали друго предвид: освен “черен”, “кара” означавало “страшен”.

Около 1830 г. Ильо Марков, вече двадесет и пет годишен мъж, напуснал родното Берово, за да отиде в Рилския манастир. Там заел длъжността на пандурин – т.е. пазач. Задачата му била да брани манастирските имоти от върлуващите разбойнически шайки. Най-често нападателите били арнаути. Предполага се, че Ильо не е бил сам и вероятно с него е имало още хайдути, които са му помагали.

Като пандурин той служил в манастира 18 години.

През 1848 г. се завръща в Берово и се жени за съселянката си Цона. От нея му се раждат три деца: дъщерята Велика и синовете Никола и Иван.

През 1850 г. за неуредени лични сметки местният турчин Мехмед-байрактар убил брат му Станко. Ильо войвода реагирал бързо и след два дни Мехмед-байрактар е намерен смъртно прободен с нож. Турците разбират кой го е убил и причакват Ильо войвода в засада край дома му, но той не се появява.

Скоро след тази случка тръгнала мълва, че Ильо предвожда хайдушка дружина в планината. Говорело се, че в дружината влезли едни от най-преданите другари на Ильо – Георгия Грънчаро, Златко Голчо и Стоимен, който му бил станал байрактар. След две-три нападения над отделни османлии-разбойници слуховете за Ильовата дружина се потвърждават. Заедно с името на войводата се споменават имената на Цеко от Гърляно, Стаменко Мицов от Очипаля, Нико Камбера от Ваксево – хора, които имали причина да “хванат гората”.

Жителите на околните села били спокойни, защото разчитали на помощта на Ильовата дружина в трудни моменти.

Например, когато на Ильо войводата му се оплакват от чорбаджията гъркоманин Доказана, Ильо влиза с дружината си посред бял ден в Берово и го убива насред мегдана. Местните бейове и аги се стреснали, а българите си отдъхнали – имало кой да ги пази от своеволията на тираните.

Предполага се, че по време на Кримската война (1853 – 1856) Ильовата дружина е наброявала около седемдесет души. Тя представлявала внушителна сила, за наличието на която властта си е давала сметка. Известно е, че в резултат на Кримската война Русия, покровителката на християнското население в турската държава, претърпява неуспех. Този факт окуражава поробителите и се усилва потисничеството върху раята. В района на Ильо войвода обаче те не смеели да гнетят населението. В Дупница, например, местните османлии замислили погром над българското население на градчето. Научил, че срещу Великден те се готвят да колят българите, войводата праща хабер до властта, като предупреждава: “Цяла нощ ще обикалям с дружината си край града и разбера ли, че някой посяга на българите, ще избия всички мюсюлмани, а турските махали ще изравня със земята!”. Заплахата подействала и Ильо пак спасил българите.

Официалната власт се принудила да влезе в преговори с войводата. Мюдюрът на Радовиш бил упълномощен и се срещнал с Ильо. На въпроса му, защо създава неприятности на царската власт, войводата отговорил, че

докато не престанат беззаконията и насилията над българското население, няма да сложи оръжие – нито той, нито който и да бил от четниците му.

Тези Ильови думи мюдюрът предал на пашата в Скопие, който от своя страна уведомил за състоялата се среща в Цариград. Оттам изпратили известие с препоръката: да се обещае на Ильо Марков опрощаване на всичко, ако той преустанови хайдушкия си занаят и мирно се прибере при семейството си в Берово. Войводата дал съгласието си, но при условие, че му се издаде писмено опрощение, което ще гарантира безнаказаността на него и на другарите му. Турската власт се принудила да приеме поставеното условие и да го изпълни.

Едва тогава Ильо Марков разпуснал дружината си и се завърнал в Берово. Но малко продължил мирният му живот. Беровските османлии не били забравили за убийството на Мехмед-байрактар. Жадни за мъст, те изпратили платени убийци, но Ильо ги изпреварва. Предупреден, той с верния си другар Нико Камбера ги причаква край селото и ги избива. Още същия ден двамата отново започват хайдушкия живот. Това станало през лятото на 1855 г.

В отговор властта арестува жената и трите деца на войводата

и ги интернира в Кюстендил, където ги изоставя на волята на съдбата – без препитание, без никакви средства. Тук местните българи правят всичко възможно да облекчат тежката участ на Ильовото семейство.

В началото на 1856 г. османското правителство издало така наречения Хатихумаюн – височайши указ. По силата на този документ трябвало да се обезпечи на всички поданици на султана правото на личността, имуществото и честта, независимо от класовата принадлежност, вероизповедание и националност. В указа се казвало, че завинаги ще се изкорени злото и ще се осъществят редица икономически реформи. Декларирало се равноправие при разглеждането на съдебни въпроси, обещавало се, че ще се въведе ред и законност в империята.

Тези обещания така си и останали на хартия. Но те подлъгали мнозина, а между тях – и няколко от Ильовите хайдути. Те захвърлили пушките и се върнали към мирния живот. Не след дълго, обаче, сеймените ги заловили. По нареждане на великия везир Кбразлъ паша ги обесват – четирима в Кюстендил, а други осем – в Ниш. Между екзекутираните бил и Цеко, един от най-старите четници на Ильо и дългогодишен байрактар на дружината му.

Властите, ликвидирали по този начин част от другарите на Ильо, се окуражили от постигнатия успех, и предприели по-широка и добре обмислена акция в Малашевско и Пиянечко. Стремейки се веднъж завинаги да се справят с капитан Кара Илия, те изпратили там многочислена редовна войска и башибозук. Същевременно те завардили планинските проходи.

Ильо войвода навреме разбрал за опасността.

Той търсил изход, за да спаси дружината си. По това време до него достигат сведения, че някои от най-известните войводи като Иван Кулин и Цеко Павлов, хайдути от Северозападна България, са се прехвърлили в Сърбия, и че тяхната цел не е само да намерят временно убежище на територията на сръбското княжество.

Ильо войвода се преместил в Белград през есента на 1861 г. Там той станал пръв помощник на Георги Сава Раковски, като Раковски го натоварва със задачата да обучава част от доброволците в Първа българска легия за водене на партизанска война. Дядо Ильо, както вече започнали да го наричат, се оказал вещ и незаменим инструктор. Името му се споменавало редом с това на Раковски, и за него съобщават в донесенията си европейските дипломати.

През юни 1862 г. между белградчани и войници от турския гарнизон станало въоръжено сблъскване. Това дало началото на обсадата на крепостта, където се намирал Ашир паша. Дядо Ильо се включил заедно с почти цялата си чета в Първа българска легия, и станал командир на един от батальоните, щурмуващи крепостта. Лично той на няколко пъти повеждал легионерите, удивлявайки със смелостта си европейските наблюдатели. Намесата на чуждите консули обаче осуетила открилата се възможност крепостта да бъде превзета, и военните действия били прекратени. Част от българските доброволци от Първа българска легия били настанени начело с дядо Ильо в Крагуевац.

След две години войводата се върнал в Белград. Там се заселил с двамата си пораснали синове.

В сръбската столица Ильо Марков бил на особена почит и често княз Михаил Обренович го канил да присъства на военни паради и провеждане на войскови учения и стрелби. Награден е с орден и получил капитанско звание, и дори му била отпусната месечна пенсия от 150 динара.

През 1876 г. Сърбия започва подготовка за война с Турция. По тази причина в Белград се стичат бивши хайдути, четници и бегълци от поробената родина. Въпреки че Ильо Марков бил вече седемдесетгодишен, той не се поколебава и сформира чета от триста души, сред редиците на коята били и двамата му синове.

В началото на военните действия дядо Ильовата чета водила самостоятелни сражения, но след това е включена в руско-албанския батальон, командван от руски офицери-доброволци. В една от битките дядо Ильо бил тежко ранен. Наложило се да го оперират, и месеци наред след операцията той лежи в болницата, където за него се грижи милосърдната сестра София, сръбкиня по произход. По-късно тя станала негова втора съпруга.

Когато Русия обявила война на Турция на 12 април 1877 г., Ильо Марков бил все още в болницата.

Малко по-късно той получил писмена покана от щаба на действащата руска армия да участва във войната като войвода на чета. Препоръчал го е Хитрово, бивш консул на Русия в Битоля.

Дядо Ильо се отзовал с готовност на поканата. Въпреки незаздравелите си рани и опасността дясната му ръка завинаги да остане недъгава, старият поборник заминал за Свищов, където бил щабът. Тук вече били дошли някои от най-известните войводи: Георги Пулевски, Димитрия Трифунов, Георги Антонов, капитан Георгия, Григор Огненов. Не след дълго командуването ги изпратило в Ловеч, където войводите и техните чети били екипирани и въоръжени от доброволци.

В края на лятото четата на Ильо Марков наброявала петдесетина мъже – доброволци от Кюстендилско и Македония, мнозина от които години наред не са се разделяли с пушките си. Подобен бил съставът и на другите чети от българи, които заедно с дядо Ильовата са придадени към Западния отряд на генерал Гурко. Тяхната задача е заедно с руските волонтори да преминат Стара планина, да завземат София и оттам с бърз ход да се явят в тила на турските войски, атакуващи Шипченския проход.

Започнала една особена трудна операция: превозването на руските оръдия през зимния балкан. Дни и нощи почти без почивка, макар и бавно, руси и българи, обединени от една цел, напредват през район, където турските войски не ги очакват. В тези изключително тежки моменти особено се отличават четите на капитан Георгия и на дядо Ильо. Лично генерал Гурко след преминаването на балкана наградил двамата войводи с ордена за храброст “Св. Георги” и им изказал благодарност.

Малко преди победоносното влизане на освободителите в София, всички български чети от отряда на генерал Гурко били дадени в подчинение на дядо Ильо.

Включват ги към сборния отряд на подполковник Юрий Антониевич Задерновски, който получил заповед за преследва турските войски от софийския гарнизон по направлението Радомир – Кюстендил.

На 27 декември ръководената от дядо Ильо чета влязла без бой в Радомир. Тук войводата, подпомогнат от архимандрит Зинови Поппетров, установил временно управление на града. На 2 януари 1878 г. бил освободен и Дупница. По-нататъшният ход на сборния отряд обаче е спрян – дошло е известие да не се настъпва към Кюстендил, тъй като вече са започнали преговори.

Дядо Ильо не можел да се примири с мисълта, че Кюстендилският край ще остане в турски ръце.

С мълчаливото съгласие на подполковник Задерновски той повел четата си. На 6 януари се установил на бивак в село Коняво. Пет дни по-късно, подпомогнат от един ескадрон на четвърти улански харковски полк, Ильо Марков влиза в Кюстендил, тържествено посрещнат от българското население на града. На другия ден обаче разузнаването докладва, че откъм Крива паланка настъпва редовна турска войска. Данните за нейната численост са точни: два табора анадолска пехота, една кавалерийска част и две планински оръдия, както и многоброен башибозук. Съпротивата срещу тези сили била безсмислена. Малобройният руски ескадрон и четата на дядо Ильо били принудени да се изтеглят от Кюстендил.

Това било само временна мярка с цел да не пострада градът. Повторно, и този път завинаги, Кюстендил бил освободен на 17 януари от един силен отряд, командван от генерал Майендорф, подпомогнат от четата на дядо Ильо. Това станало само два дни преди подписването на примирие в Одрин. Според него демаркационната линия минавала по билото на Осоговската планина, като изкуствена разделила областта Пиянец. Така че южната й част и Малешевско с родното Берово оставали в турски ръце. Именно за там в края на януари се отправил дядо Ильо и четата му. Ильо Марков освободил Пиянец само временно, за около 100 дена.

През март в Сан Стефано депутация от видни българи поднесла благодарствен адрес до император Александър ІІ, подкрепен от двеста хиляди подписа. На церемонията присъствал и дядо Ильо, поканен от руското главно командване. Тук го наградили с орден за храброст.

След два месеца турската власт изпратила войски в освободената от дядо Ильо Пиянечка околия. Старият войвода разбрал, че нищо не може да направи – Пиянец бил извън демаркационната линия и русите не позволили да се наруши договорът. По това време дядо Ильо се установил със семейството си в Кюстендил, където решил да доживее дните си. Но не за дълго.

След оповестените в края на юли решения на Берлинския конгрес, вълна от протести заляла цялата страна. В някои от по-големите градове се създали комитетите “Единство”, чиято задача била да се поведе борба за освобождението на останалите под робство българи. Те били основани от едни от най-изтъкнатите някогашни националреволюционери, прочути войводи и опълченци. Сред тях бил и Ильо Марков.

След избухването на Кресненско-Разложкото въстание в района на днешния Благоевградски окръг, дядо Ильо, един от активните участници в неговата подготовка, не се поколебал да поведе чета, въпреки своите 73 години.

В края на юли дядо Ильо войвода, митрополит Натанаил Охридски и Димитър Попгеоргиев – и тримата изключително популярни сред народа като борци за неговата свобода – се срещнали тайно с окръжните управители на Кюстендил и Горна Джумая (днешен Благоевград) – Шевченко и Овсянний. Срещата се състоява в Рилския манастир. На нея двамата окръжни управители дали съгласието си за започването на въоръжени действия на територията на днешна Югозападна България.

Въстанието избухнало на 5 октомври 1878 г. Първите сражения срещу турците, започнали в района на Кресненските ханове, били успешни. Към въстаниците се присъединили стотици българи, дошли от други краища. Въстанието пламнало и в Разложко. През тези героически дни дядо Ильо войвода действал с четата си в района западно от Струма. Познати му били всички местности, тъй като хайдутствал тук преди години. Въстаниците гледали на него като на божество.

Кресненско-Разложкото въстание завършило с неуспех. Неполучили подкрепа, повече от старите войводи разформировали четите си. Дядо Ильо се завърнал в Кюстендил. Останал без средства, старият поборник бил принуден да моли за пенсия. Едва две години по-късно Народното събрание му отпуснало двеста лева месечно, издействани след упоритото застъпничество на младия депутат Стефан Стамболов.

През 1885 г. избухнала Сръбско-българската война. Вече осемдесетгодишен, Илия Марков отново нарамва пушката. Явил се доброволец и го включили в четата на Димитър Попгеоргиев Беровски, която действала в сръбския тил.

Вестта за участието на престарелия войвода във войната обходила целия фронт. Офицерите идвали да му стиснат ръката, а войниците гледали на него с възхищение. За тях той бил символ на безгранична любов към отечеството, на преданост към идеалите на българина за свобода.

За заслуги в тази война Ильо Марков е награден с най-високото българско военно отличие – златен орден за храброст. Сръбското правителство обаче спира пенсията, която му била дадена от княз Михаил Обренович.

Илия Марков Попгеоргиев умрял в Кюстендил на деветдесет и три годишна възраст, на 17 април 1898 г., изпратен в последния си път от признателното гражданство на Кюстендил и от представителни делегации на десетки градове от цяла България. Източник: , връзка към цялата статия – линк

---

ИЛЮ ВОЙВОДА МАЛЕШЕВСКИ

Из МАКЕДОНСКИ ВОЙВОДИ
Антон Страшимиров

„Коа отиде руската войска на Св[ети] Стефан, и той (Илю войводата Б. р.) отиде и го писакал турцкьио цар да го види, кой iе тоi Илiа воiвода, што шетал 30 год. и да не може да се вати или да се отепа. Видуаiкьи и го царо, му даль една звезда и една сабьа бакшиш“.
Дядо Марко Цепенков.

Преди петдесет години селото Берово беше едно от най-богатите и най-красиви села в Малешевско. Във водите и сенките, в полята и горите се крияха това богатство и тая красота, защото богат¬ството на българското село е в плодородната нива и в гъстата гора, с които само се гордее българина; пък красотата му е в бистрата вода и балканския въздух, които го правят червендалест и смел. И горди хубавци бяха беровци, с благородство и смелост се славеха те.
На връх Илинден в 1850 година Кара Илия – прочут млад пеливанин по цяло Малешевско – жнеше с булката си Ирина – майка на първа рожба –, с братчето си Станко и със старата си вдовица майка, на голямата тяхна нива над село, туку под гората, откъдето далеч в хоризонта се разтилаха наръбените тъмносини вършини на Ирин Пирин. По обед младата булка Ирина прехвърли сърпа през шия и, загоряла от пот и прах, отърча под ста¬рата круша сред нивата, където ечеше пискливия гласец на пеленачето й, положено на люлка под сянката. Тя го взе из люлката, разкри пред ясното и чисто божие небе буйните си гърди и – мъничката главица на детенцето се скри в млечната майчина гръд. След малко при булката дойдоха изморената й свекърва, после засменият й девер, а най-подир, когато вече старата майка бе постлала месаля и на него бе начупила пита и сложила бе снетите от дънера на дървото чесън, оцет, сирене и кисело мляко, то прибра се за обяд при тях и високия, плещестия, мургав, винаги мълчалив млад стопан – Кара Илия. Те мълком се нахраниха, после Илия намръщен пое рожбето си от ръцете на младата си съпруга, а тая зауредва люлката.
Радостта – чужда инак за мургавото мрачно лице на Кара Илия – сега бавно все по завладяваше неговите големи черни очи, тия се разкриваха, тайнствения огън на планинец се губеше от тях, те ста¬ваха сякаш продълговати, като, кога агне жално-милно блее за майка си. И наистина, до като майката уреждаше люлката за първината си момчана рожба, то бащата се вдаваше неусетно на чужда за лицето му радост, а после лека-полека изпадаше с погледа на очите си в оная безпричинна за човека тъга, която е такъв неканен и постоянен гост за хората в робство. Кара Илия дигна мъничкото си бебенце на длънта на лявата си ръка, полюбува му се с кротко омилени очи, па протегна дясната си ръка и с два пръста стисна мерджановата бузка на детето….
Из гората блесна искра, гръмна се сред мъглица дим и….
И алена кръв опръска лицето на Кара Илия: – детенцето се катурна в полата му…
Въздухът се продра от стръвно изръмжаване: – Станко, като ястреб, полет към гората, срещу убийците. След миг, опомнен, бясно се спусна и Илия по убийците на невинната си рожба, като измъкна от пояс скритите си кобур и ятаган. А по тях с писък и клетви търтиха и двете нещастни жени.
Само окървавения трупец на пелиначето остана под висящата на крушата и опустяла сега за винаги люлка.
В гората се сплетоха още няколко пронизни гърмежи от кобури, после се замениха със звънте¬нията на ножове и – заглъхна.
Не след много старата Кара Илиева майка се повърна мъртво бледа и с избелени, обезумели от тъга очи, достигна до крушата, машинално грабна от земята окървавения детски трупец и вече като също безумно същество хукна към гората.
Под дебел един вековен бряст над „Су¬хия дол“ Илия беше положил три трупа на мъже: двамината бяха турски, а третия беше самия Станков труп. Сега Илия пое от ръцете на затъпялата си майка убитата своя рожбица, положи и нея над другите трупове и с безумно остервенение заработи.
До тоя момент тук още никой не плачеше. Ала пред ужасната работа, която Кара-Илия мъл¬ком вършеше, двете жени бавно губеха ума и най-после с глух ужасен писък те се прегърнаха и се повалиха о земи, като се гърчеха в прегръдките си: – високият страшен мъж в някакви неизме¬рими минути, с помощта на големия си нож, струпа над труповете такъва клада от клоне и сухи дърва, каквато той кладеше, до като бе ерген, всяка есен, за първа седянка сред Берово.
Когато огънят запращя и обхвана кладата над труповете, то двете отчаяни жени закриха лица о черната пръст на ровката гора. Страшният мъж си тури ножа в ножницата, взема пушката на един от убитите турци, прехвърли я на рамо и срита двете жени да станат. Те се покориха и мъжът ги поведе – все тъй мълком – към края на гората. А още не бяха те излезли из нея, когато ветреца до¬несе и отнесе първия грозен мирис от горящите човешки трупове.
– „Ще си идете в къщи и не ще разправяте никому нищо, до като ви не заведат на конака. А там ще кажете – чуете ли? – там ще кажете: хванете Илия, че да ви разкаже, – той е по горите!”
Така отсече Кара Илия и със смразяющ поглед изпрати майка си и невестата си во село…
* * *
През нощта на същия този ден, в който се бе извършило горнето събитие в беровските нива и и гора, – през тази нощ, в сърцето на Стамбол – сред омаята на плъзналия се полумесец над минарета и сараи, над тайнствените хареми и бездънните води – сред Цариград, в един от хапсанетата, другарите юнаци: Цеко и Стоимен вой¬води, Петре Таската и Драгой Кръстев – всички от Малешевско – вършеха своето. Те бяха скроили да избягат. Цеко войвода бе хванат в самия Цари¬град, където беше през зимата дошъл да работи и да се крие, ала в една кръчма го бе ядосал един самохвалко грък, та го уби и мислеше, че с право го е убил; Стоимена пък бяха хванали в Смирна, като го мислеха за участник в едно скорошно убийство в Цариград, за което той нито беше чувал дори, защото през цялото лято в Бигла беше разкарвал едно бейско чадо, само за да отърве от харема на баща му–бей една отведена и насила потурчена своя съседка – пехчевка; а Петре Таската и Драгой бяха арестувани тъкмо, когато се качеха на лодка, за да се прехвърлят на руски параход, че да бягат в Румъния, където ги викаха. Че сега те всички трябваше да бягат, – това от само себе се разбираше. Но искаше се време и искаше се усилието на четирма души, за да се пробие дебелия – непробит от дълги столетия – каменен темел на хапсането. Тази нощ той вече беше пробит и оставаше им само едно зло: трябваше да се разбие прангата на Цека войвода, за да не дрънчи. Вътре в хапсането това не можеше да стане, защото не можеха от нийде да си набавят пила. Тогас Таската – два метра висок на бой, един метър широк в плещите с педа широка и две педи дълга черна брада планинец – отряза; че ще носи на гръб късичкия, сухия и свитичък Цеко войвода. И това стана: след сред нощ, през дълго дълбаната и сега издълбана дупка на зида, изскочи пръв Стоимен войвода с един, лъснал от копане на пръст, широк нож в ръка, що го бе отнел от един циганин в затвора; по него вървеше кълбо от двамина люде – отдолу Таската прегърбен и пъпли, а на гърба му, като топка, кацнал Цеко войвода; след тях вървеше Драгой Кръстев с един къс, но дебел островърх кол в ръка. Скоро тоя керван от четворица тайнствени люде втъна в кривулните улици, сега покрити с чудно¬вати фигури от полусенките на лунната нощ …
После две недели в Сакар баир троица кара¬качански овчари тичаха гологлави към планинската си колиба: – изненадейно били ги нападнали четворица брадати, рошави българи, завалили ги, зели им оръжието, убили им кучетата, а отвели със себе и коня им с товара.
* * *
В „Сачко место“, където и до днес личат останките на не голяма кеседжийска кула, беше едно време чифликът на арнаутинът кеседжия Шекир бег. Той владееше цялата борова гора, що настига на изток до землищата на Русеново, а на запад се дига дори до полянката под „Черния камък“, от където през три пещери извира на тънки кристални струйки Русеновската речка.
На връх Илин ден беше. Шекир бег сколасал бе вчера да си сключи жетвата па снощи на гости хубав жетварките си, развесели се и сам сред них, па кара ги: – моми и булки му играха на чюпеница с даарета, а из двадесет и трите красни каурки тук, той ред по ред спира око на седем девойки и две булки, па ред по ред ги кара да му стоят диван чипраз. … И плати после бега на троицата калаузи всичко за жетвата, че се прибра на висок чардак, но…
Но уви, не харемът си той отключи тази вечер!
Двамата му поляци — дълговрати, с пошръкнъли червени мустаки тоски — слязоха в широките дворове, отключиха високите порти на чифлика и изгониха на вън калаузите и жетварките, като … като пре¬хвърляха зад гърба си стоялите преди малко диван-чипраз на бега седем моми и две невести! Сред нощния мрак се заключиха чифлишките порти зад изгонените калаузи и жетварки, а задържаните без¬защитни българки бидоха поведени към високия чардак на бега, па…
Па дигна се сърцераздирателно стенание до Бога — правия Бог в небесата!
…
Тъговен беше днешния ден, що съмна с клети вайкания на калаузи и жетварки, залутани по горите към Пехчево. Що ставаше с техните дружки, опленени от безмилостния бег? Утре бе свет ден за все християнство – Илин ден беше утре… „О, дано свети Илия гръм да пуснеше от небе, та на въглен да превърнеше цялата наша земля, за да не гледаме, как ни турчин безчести сестрите и же¬ните, как ни безверни поганци почернят вяра и живот!“ — стенеше беровския калаузин, па изведнаж сред буковата стара гора на Русен се дигна и кръвно понесе неговия дрезгъв мъжки глас: „Кара Илия бре, братко бре, дека си холам войводо, да ме чуеш: гарвани черни се спуснаха, Илю, на християнско месо!“
Тъй се викна — провикна беровския жетварски калаузен, а гората му пое гласа, предаде думите му на усоите, скалите ги отгласяха, чукарите ги пре¬хвърляха и занесоха ги чак горе до полянката под „Черния камък“, при трите изворни пещери.
А в това време на полянката под „Черния камък“, до изворните пещери на Русенската речка, седеше Илю войвода в съседство с орлите — и сам орел. Свил вежди, извил ръка на хълбок, той обмисляше, как по-паметно да отпразнува денят на своя гръмоносец — Свети Илия. Ето цял месец се бе изминал, откак майка му беше гора зелена, булка му бе — пушка бойлийка, дечица му бяха дребни куршуми, постелка му бе на гора листето, а възглавка — бял мармор камък. И ето вече името му се носеше по села и градове, в колиби и конаци от Ирин-Пирин чак до Шар.
— Бре Точе Пеливано, вземи Станкото твой, па идете доле, да видите, що е писок по тая Русенска гора! — каза по едно време навесения войвода, като се вслушваше.
Налегалите не далеч по моравата двама юна¬ци — мъже от Берово, другари на Кара Илия от детинство — скочиха сега по повелята на своя войвода.
Ала тъкмо тук се чу из гората гласа на Цоне Протогера, що беше стража:
— Давранмаин! Кара Илия е тука!
— Да ми живее Кара Илия! — отзова се дрезгав глас из под скалите: — а тука е Цеко вой-вода!
И се понесе остра свирня — хайдушка стръвна тревога.
Па наскачаха налягалите под сенките Ильови момци: Точе Пеливано, с братчето си Станко, вед¬нага заеха пусия край своя войвода, а при тях из всички страни допълниха: Гьорги Гърнчаро, Зако Гьолче, Донче Русенецо и Сърбе Бъргът.
Войводата изправи своята лепа снага, тури ръка над очи, взре се на доле и викна:
— Протогере бре, не е ли потера? Протогера не отговори, но видеше се той, как на корем пъпли по скалите на долу. И чу се дрезгав глас из долу:
— „Кръста ми, братя, ние сме! Иля войвода сакаме: превара е голяма доле у Шакир бегова чифлик!“
— Ба, та побратима Цеко е! каза войводата; — хвала ти, Господи наш!
Но не успял беше той още да слезе до гората, когато издолу долетяха ясно и отчетливо припеви жални-милни на плачущи жени.
– Та що сме на Бога грешили, братя! – про¬тегна ръце беровския жетварски калаузин, обграден от плачущите жетварки.
А Илия мълком прегърна Цека войвода, пък Стоимен войвода, Петре Таската и Драгой Кърстев се братски ръкуваха с Ильовите харамии …
…. Нощта настъпваше, Божия ден минаваше над македонските черни планини и над македонските дваж по-черни теглила, когато калаузите пак глухо поведоха своите жетварки от „Черния камък“ на доле, но не вече към Пехчево, за да се оплачат на конака от золумите на невярното куче – Шекир бега. Не! – Две войводи с едно сърце на два ума бяха: – Цеко рече, да причакат и да отепат Шекир бега; а Кара Илия ръка махна и дума каза, – в кулата да влязат, жетварките клети да избавят, па на шиш да набичат кръвникът бег, богатството му да ограбят и кулата му на прах и пепел да сторят! – Що щат християните у конакът турски? Калаузите водеха сега своите жетварки по родните села – не в Пехчево: – христи¬яните по цяло Малешевско бяха вече намерили своя цар, който да ги пази и съди, който да ги крепи и радва, като праведен стар баща!
Тоя малешевски цар беше Кара Илия: Ильо войвода го нарекоха момците – негови и на Цека войвода. Това стана заранта на Илин ден. В при¬зори из дълбоката пещера Кара Илия накара Протогера, та измъкнаха товар сейменски дрехи. С песни се харамиите преоблякоха, засмени се превър¬наха те на царски хора, и когато Кара Илия се изправи пред тях с все своя горда снага, стегнат като същ царски бюлюкбашия: то Цеко войвода пръв наведе глава и глухо от сърце дума каза – „боле си юнак, Илю, – бъди ни войвода! …“
* * *
Шакьир Бегу кула гради,
Цапарево Николино мори.
Мевмет ага млеко бие,
Цапарепо Николино мори.
Прилaia селцки пцета.
Тoгai викна Шакьир Бегу;
Iа назърни Мевмет ага,
Щто си лаат селцки псета?
Отгор идат сеiменьато,
Сеiменьето Малешефски. –
Ако дойдат, добре дошле.
Цапарево Николино мори.–
Дури дума издумале,
Дофтасаа сеiменьето,
Сеiменьето Малешефски,
Цапарево Николино мори.
Не са биле сеiменьето,
Сеiменьето Малешефски,
Туку биле аiдутите,
Аiдутитe Малешефски
Co той Ильо восевода,
Цапарево Николино мори.
(Народна песен, слушана от Коста Манчески от с. Берово)
Тоската Мехмед отведе осемте от задържа¬ните и безмилостно обругани жетварки в харемлика на Шекир бега: той още не мислеше да ги отпусне! При него бе останала само красавицата невеста Ни¬колина от Цапарево. Тя лежеше до нозете му, безчувственна, с издрани дрехи и с безпомощно из¬ложена за арнаутскит сладострастни очи женска млечна снага.
Шекир бег смучеше кехлибара на своето нергеле, от време на време пълнеше чашка бистра ра¬кия, изпиваше я и треперливо спираше пияно кървавите си очи върху пропадналата и разголена пред нозете му клета–клетница Николина.
– Бего, Мелничките сеймени идат! – влезе понастръхнал Мехмед ага.
– Ааа! – избели от Шекир бег; – хабер ще им е сторено от каурите! Неджиб бюлюк баша ми е стар аркадашин: – Мехмед ага, изведи каурките да ги пресръщнат! Ха, олум, по-бърго.
И Мехмед ага излезе да посрещне сеймените, а Шекир бег сам стана, отвори едно долапче, из¬вади женско сърмено джепкенче, па отиде, наведе се над примрялата Николина и я издигна.
Клетата българка се опомни малко, но се оставяше да правят с нея що щат. Тогас Шекир бег, като излеко пъшкаше, изнесе от долапа шарени чорапи, сърмени чехли, та със сладострастна усмивка на уста, но не с малко усилие, успя да понакити Николина и на край я отмести до огнището.
Едва тук Николина дойде на пълно в съзна¬ние и се горко разплака. Бегът й втикна в ръцете кафениче … домакиня ли мислеше той да я прави? Българката се безумно разтрепера, блъсна с все сила бега и скочи на нозе. Шекир бег побесня, но разсмян кръвнишки, пристъли гърбом към вратата и викна:
– Тако ми Бога, каурко, инатот ти е голем, ама ке ме сториш …
– Куче! – кресна Николина; – убий ме! – отсечс тя и изведнаж избели очи: – вратите зад Шекир бега се шумно блъснаха и на прага се изправиха …
Николина не ги позна; тя само почувствува, че това са християни, пратени ней на помощ от Бога-Христа; – това тя само почувствува, и с един неземен писък, бясна, забравена, тя се спусна и заби слабите си нокти в лицето на гнъсния си мъчител.
Нещастна слаба жена! Тя си не вярваше на очите: нозете на Шакир бега се прекосиха сякаш под нейната сила … Незабелязано от никого, ней¬ния девер, Петър Таската, когото тя мислеше да е още затворен в Цариград, като я зърна и позна, сниши се и впи се в нозете на Шекир бега …
Да, влезлите не бяха малешефските сеймени, а – Ильовите момци, все стръвни юнаци. Те мълком вързаха страшния бег. Илю войвода, който само като ястреб над пилци, следеше работата на юнациту си, сега повеля даде, да отнесат и бега доле, при другите вързани арнаути, а с други момци претършува цялата кула, свлече долу три товара богатство, па в тъмната изба на кулата рече огън да накладят.
По лицата на арнаутите, по лицата на избавените жетварки, по треперящите глави и на свлечените долу ханъмки от бегова харем, па и по лицата дори на самите харамии личеше, че се готви сега тука нещо страшно, нещо небивало. Само мургавия образ на Кара Илия, да, само лика на страшния Илю войвода оставаше светъл, тържествен … о, той отпразнуваше имен¬ния си ден, той празднуваше Илин ден! Очите му святкаха, а ето, отвори уста, па понесе се като гръм страшна повеля:
– Нека им в огън изгори и целия неверен род! Огън, момци! Запалете кулата и от четирит страни! Смърт на агаряните!
Па вече разярен, спусна се сам войводата и изряза въжата, с които бяха вързани арнаутите и бега; после с ножа си им закъса дрехите и месата, съблече ги голи, както ги е майка раждала и тогас измъкна дългия си ятаган, подкара ги към дълбо¬кия зимник, пред вратата на който извътре вече пламтеше буйния огън, па – с два замаха на ножа си Илю войвода направи страшен кръст на голите плещи на бега и тоя се повали в огъня вътре… В същата минута и със също такъв кръст на плещите, отидоха при господаря си в огъня и свирепите тоски …
А кладите по четирите кьошета на мрачната Шекир бегова кула се разгориха, пламъците запъплиха по стените, влязоха в прозорците, съединиха се с огъня от вътре, та скоро се диша ужасно пожарище, що настигаше облаците в небето.
И когато полдневното слънце бе запалило с огненните си лъчи цялото небе, то под буковата гора на Русен се дигна кромещец трясък: с ужасен гръм и ек се събори Шекир беговата кула, та се дигна чер облак от дим и закри Бо¬жието слънце.
В мрака под тоя облак клетите синове и дъщери на поробена Македония се още отдаваха на зловещо, на нечовечно опояване от едното и все¬силно чувство на роба – отмъщение, безмилостно и до гробно отмъщение? Мъченичките жетварки – за¬бравени и обливани от поройни сълзи – с възторженни проклетии на уста мъкнеха и хвърляха в огъня и последните останки от Шекир бегова чифлик. А мъжете – хайдути, под огненния взор на своя мрачен войвода, се вдаваха на грозна вакханалия: с голи ятагани в ръце, те кършаха нозе, блъскаха ножове, провикваха се безумно – играяха около грозния огън страшното българско хайдушко хоро…
А облак гарвани зловещо се сгъстяваха над грозното пепелище; спущаха сe до земи, издигаха се до синьото небе, въртяха се като над мърша и грачаха, пищяха, като да възвестяваха на кърваво измъчената българска рая гръмките и не примирими думи на пророка – роб:
Блажен кой мечът славен на дедите
Победоносно развърти
И за плачът израилев на вразите
Стократно, люто отмъсти!
В домовете им кой смърт внесе и пламък:
През трупове си път пробий,
И хване младенците им и в камък
Жестокосърдно ги разбий!
…
Трит товара имане из кулата на Шекир бега се отнесе в трите пещери под „Черния камък“, а от там то се разнесе по бъдното Малешевско, като носеше на вред с благословии и името на Иля войвода. Горския цар–баща отдавал всекиму според нуждите: кротките и добри турци (ех много ли са такива?) той не задирял, но злите – с нож по главата! … А на българите – тям Илю бил също божие крило: той е възвръщал на бащите завлечените им в хареми клети дъщери; на май¬ките е повръщал отвлечените в планините от разбойници за откуп рожби; на сиромасите повръ¬щал открадения от турците добитък или сам купувал; дори момците и момите на бедните вдо¬вици е нагледвал – премяна им е набавял, за сватба им е помагал и не рядко сам предрешен е в село слизал и сам сираци е венчавал.
Цар–баща е бил Илю войвода в Малешевията. Него куршум не е хващал; него турчин не е познавал; той бил вред и нийде – вред: ту като кюмюрджия в съдилищата у Скопие, Кюстендил, Ниш, само за да праща после хабер на каймакамите, че той се е при тях давосвал, колкото да го видят; – ту пък, като хищен мъстител на тур¬ските золуми, е летял от Доспат до Пирин и Шар с блескавична бързина.
И царувал той 11 години; единадесет поколе¬ния мъже са възземали правда и юначество от него.
Па с трепетна мълва оживявали села и градове по цяла Македония: „на … сред Пирин Илю е развял кървав байрак и на байрака лъв зашил, защото царство щял да прави, българско царство!“ …
О, тъмни години на вчерашното славно минало, въскръснете вие в нашите сърдца! Македонци! на¬мерете това знаме на Илю войвода, що се е години наред развивало на връх Ирин Пирин! Наме¬рете го: – то е първото българско знаме от ново време и – вий сте издигнали това знаме! Илю вой¬вода е горския отклик на Братия Миладинови: – това са триъгалния камък на българската свобода, на българското бъдаще!
Или, може би, това знаме Илю е отнесъл със себе, кога е отърчал на бойната тржба, прозвучала в ръцете на Раковски над Белградската крепост? Или той е носил и отнесъл това знаме там, при общобългарските юнаци в Румъния, та с него ги е той после водил по Стара планина? Къде е това знаме?
90 годишния старец в Кюстендил, Илю вой¬вода, през 1895-та година, току-пред смъртта си, нищо не е говорил за това си знаме, като е гледал новите знамена и новите млади войводи на България. Той само със сълзи е благословил четата, що после превзе Мелник, па спокоен си отишъл дома … за да не стане вече.
Войводата–герой през петдесет години, който от Кара Илия е станал Илю Малешевски; от Илю Малешевски; – български легионер в Сърбия, после български революционер–хъш в Румъния и от там велик всебългарски Илю войвода, цар на Стара планина, на Рила и Родопи, на Пирин, Шар, че до Беласица, – тоя герой е бил вече преживял да види юначествата на българите в Бузлуджа и Милин камък, в Панагюрище и Клисура, на Шипка и на Сливница … Видел той Освободена България, бил на Сан Стефано, Султанът го е сам отличил като юнак–баща на най-юнаците българи … Да, тоя велик юнак на 90 годишна възраст е препратил в Македония геройските чети на Мутафова и Начева … Как? Нима той в създадената тая бляскава история е можал да помни и да ни каже нещо за своето знаменце – първо българско знаме – що е развял още преди петдесет години на връх Пирин?
Нему слава и чест вовеки веков! И поклон на скромния му гроб в Кюстендил!

Източник: sitebulgarizaedno.com, връзка към цялата статия – линк

---

Къща-музей „Ильо Войвода“

Къщата музей „Ильо Войвода“, е построена през 70-те години на XIX век. След Освобождението,от 1878 г. до 1898 г. в къщата живее Ильо Войвода, един от най-бележитите дейци на българското национално-освободително движение. Заедно с паметника на войводата (автори: Ст.Стоимиров-скулптор, арх. Ю.Фърков и инж. Гр.Владимиров) и реставрираните къщи на други двама националреволюционни дейци от Кюстендил Константин Попгеоргиев – Беровски и Тонче Кадинмостки оформят цялостен възрожденски мемориален комплекс. В реставрираната къща на Ильо войвода е уредена експозиция на тема: “Национално-освободителните борби на населението от Кюстендилския край”.

Адрес:
2500 Кюстендил
ул. “ Цар Освободител”189
тел: 00359 78/550126
Работно време: целогодишно понеделник-петък 9-17ч

Източник: връзка към цялата статия – линк

---