Бойка войвода е народното прозвище на Рада Барачкина — легендарна българска хайдутка от края на XVIII и началото на XIX век, действала в Търновско, Дряновско и Габровско. Петко Р. Славейков я е възпял в поемата „Бойка, българска войница“ (1852 г.) — едно от първите литературни свидетелства за жена-войвода в Новото ни време.
Произход
Рада Барачкина е родена вероятно в последната четвърт на XVIII в. в малкото преселническо селце Чолакова махала — днес квартал на гр. Леденик, Великотърновско. Сведенията за нейния произход са оскъдни, но традицията я свързва здраво с Леденик и с Търновския край — район с развита хайдушка мрежа, поддържана в епохата на кърджалийското безредие.
Подтик за хайдутство
Основна причина за излизането й в хайдутите е нападение над дома й — натрапници с низки намерения и опасността от насилствено потурчване я принуждават да търси защита с оръжие в ръка. Рада се присъединява към четата на Вълчан войвода — опитен войвода от района.
Хайдушка дейност
Рада хайдутства от около 1810 до 1820 г. Когато Вълчан войвода се оттегля или загива от ръката на Леденишкия бей Ахмедоглу, Рада Барачкина поема неговата чета и действа самостоятелно в Търновско, Дряновско и Габровско. В народната памет тя е описана с мъжка сила и женска хитрост — пълководец, бродил из балкана и нощем, търсейки справедливост срещу башибозуците.
Петко Славейков и поемата „Бойка“
През 1852 г. Петко Р. Славейков пише поемата „Бойка, българска войница“ — историческо и литературно признание за Рада Барачкина цели три десетилетия преди Освобождението. Творбата утвърждава прозвището „Бойка войвода“ и го превръща в трайна народна памет, надживяваща документалните сведения.
Значение
Рада Барачкина стои в редицата на жените-войводи — Румена, Сирма, Боянка — но с важна разлика: тя е единствената от тях, за която е написана поема още преди Освобождението, което придава на образа й особено литературно и национално-будителско измерение.
Източници
- Уикипедия, „Рада Барачкина“.
- Уикипедия, „Списък с български хайдути“ — Бойка войвода (Рада Богагина).
- Uspelite.bg, „Хайдушки истории: Румена войвода“ — контекст за жените-войводи.
Рада Барачкина (Рада войвода) – тази прославена хайдутка е родена вероятно през последната четвърт на ХVІІІ в. в малкото преселническо селце Чолакова махала (дн. квартал на гр. Велико Търново). То носи името на дядо й – ратай с прозвище Чолак, който дълги години аргатува на бея в турското с. Качица, Търновско. Дядото се оженва, напуска селото и се премества в съседно землище, като така става родоначалник на новото с. Чолакова махала. Внучката му Рада е единствена дъщеря на някоя си що-годе състоятелна жена – вдовица, позната под името Барачката. Рада (Радка) става известна още на 12 – 13 годишна възраст, когато спасява от удавяне едно по-малко от нея овчарче, а като 17 – 18 годишна мома изнася сама на ръце болна старица от пламъците на горящата й къща.
Такива са най-ранните сведения за тази храбра жена, които откриваме в писанията на Петко Р. Славейков. Възрожденският поет и публицист разказва за нея още през 1867 г. в „Исторически примери. Събрани от разни нравствени книги…” (Свръзка І, Цариград, 1867, стр. 33 – 36). По-късно Славейков се връща към очерка си за Рада Барачкина и в „Бележки за някои стари войводи” отново ни напомня за смелостта и безстрашието й, описани така, както са били „Според преданието, което от достоверни лица сме чували и което се потвърдява още и от народните песни…” Ето как всъщност продължава разказът на автора по-нататък: „Тази й сърдчавост, спретнатост и лепостта й, а още повече доброто й сърце я направили да бъде желаема съпруга колните села, между кона момците от селото и на тези даже от оито бил и синът на едного от богатите и силните аги в село Качица. Заплашванията на този млад ага отстранили всички други искатели, но досажданията му, за да привлече на своя страна тази сърцата мома, принудили я най-после да прибегне в дружината на известния по това време в тези страни Вълчан воевода. После ненадейното улавяние на Вълчан воевода от леденишкия спахия, стария Ахладоолу, Рада не се отказала да приеме воеводството над дружината си, което и водила няколко години напред, но без да ся споменува някое злодеяние и насилие, направено от ней и юнаците й. Нейното хайдутувание било да покровителствува изложените на опасност жители от околните села в поченатите вече нашествия на кърджалиите и даалиите и в междуособните борби на бейовете и на аяните по това време. Не ся знае положително сетнината на тази юначна и добродетелна мома воевода. Едни казуват, че тя… умряла в дълбока старост, други: че тя забягнала във Влашко, а трети: че била убита в едно сбивание с няколко хайти при село Пушево…”
Информацията за Рада войвода дообогатява с малко повече конкретика поборникът-книжовник Филип Симидов (1852 – 1925), който пише за нея следното: „Рада Барачкина, войвода на 70 юнаци, действала около 1838 г. край град Търново. Тя е родом от село Чолакова махала, на час и половина път югозападно от Търново. Била облечена като мъж, наричали я войвода Радю и дълги години не могли да открият, че всъщност е мома. Не се знае каква е кончината й. Едни казвали, че е избягала във Влашко, а други – че е убита в сражение.”
Фактът, че Рада се облича и действа като мъж, се потвърждава и от едно предание от Русенския край. Според него тя се присъединява към дружината на Вълчан войвода заедно с приятелката си Пен(к)а и двете в продължение на години остават неразпознати под мъжките си имена Радю и Пеню.
През отминалия ХХ в. изследователят Димо Минев ни предава друг интересен разказ за момата воевода Рада Барачкина. Него той успява да запише от 90-годишната си майка заедно с една народна песен за същата хайдутка (текстът на песента се съхранява в Института за литература към БАН). Накратко чутото и запазено от Минев сведение гласи: „Рада Барачкина…, е била воеводкиня на 75 души юнашка чета. Тя е върлувала в околните гори и планини на Търново по време на аените в турско време. Моята майка умря на 90 години. Тя я помни като дете. На половин час далеч от Търново е имало турско село Качица, което е враждувало със с. Чолакова махала, обирали и убивали мнозина. Един ден трима млади турчета отишли въоръжени в дома на Рада и поискали тя да им налива ракия да пият. Рада се явила внезапно пред тях вместо с ракия с една дрянова сопа в ръка и кротко попитала гостите защо я търсят. „Търсим те да ни изнесеш ракия да ни черпиш.” „Та аз не съм кръчмарка, нито къщата ми е кръчма да ви черпя. Добре ще сторите да си отидете, откъдето сте дошли” – и си тръгнала към къщи. Но единият посегнал да я улови и задържи. С един светкавичен удар Рада му прекосила ръцете, посреща и другите двама със сопата тъй бърже, щото те не сварили да изтръгнат нож или пищов, защото и тям ръцете били увиснали от Радините удари. Оттогаз Рада забягнала в горите и повела чета…”
Това е известната история за Рада Барачкина. За съжаление, сведенията за геройствата на тази, макар и реално съществувала личност също са обвити до някаква степен от романтичната мъгла на преданията. Но, както отдавна е доказано, във всяко предание има и малки, рационални зрънца истина. За историографията, която гради своите изводи на факти и безспорни документи, проблемът с легендите и преданията е, че понякога се оказват самата истина. Колкото и оскъдни да са, данните за Рада войвода ни позволяват да обобщим – основна първопричина за нейните енергични действия и последвало хайдутство с дружината на Вълчан войвода стават нескритите низки намерения на нахлулите в дома й натрапници и опасността да бъде насила потурчена. Така предаността към вяра и народност окончателно предопределя по-нататъшната съдба на младата българка. Впоследствие народната памет съхранява спомена за нейните подвизи във фолклора, независимо че там истинското и приказното почти винаги се преплитат.
Съществуват различни интерпретации на Радиното хайдушко минало. В една от многото легенди за хайдутина Вълчан и седемте му войводи например се твърди, че той е роден в Осеновлак някъде близо до Искъра и става хайдутин със сестра си Рада – за да я спаси от „пашата на Орхание”, който иска да я потурчи и вземе в харема си. Очевидно и тук сюжетът е същия. Според друга версия Вълчан е от с. Косача край Перник. Няма исторически известия обаче, които категорично да казват, че това е действително така и че става въпрос за същата хайдутка Рада. Много по-достоверно изглежда Рада Барачкина да е същата онази „Бела Рада”, спомената наред с Вълчан войвода в летописната книга на изследователя Йордан Перчинков „Вълчедръм – докосване до миналото”. Авторът цитира една приписка от онова хайдушко време, в която се казва следното:
„Ние бяхме 99 души без майки и бащи. Турска вяра не щем. Боже, Боже, пари и богатство ни даде, и юначни години, но българско царство не ни даде…”.
(Вълчан войвода, поп Мартин, Али бей врачански и Бела Рада)
Независимо от неизбежно натрупваните с времето наслоявания може да се заключи, че Рада Барачкина действа като хайдутка из Търновския край в един изключително смутен период – края на ХVІІІ и първите десетилетия на ХІХ в. В онези години на засилена феодална анархия в Османската държава, когато един срещу друг застават редица влиятелни аяни от балканските провинции на империята, последиците от междуособната вакханалия рефлектират най-вече върху мирното християнско население. При тези условия естествен защитник на угнетените българи от своеволията на разпореждащия се из Търновско и почти цяла Северна България русенски първенец Исмаил ага Тръстениклиоглу се явява с дружината си и юначната Рада войвода. За благодарност народът запява песни за нея, разказва легенди и до ден днешен нарича на нейно име редица местности в Централна и Западна Стара планина – „Радина планина” или „Радина гора”, „Радин кладенец” (под вр. Мургаш), „Радина вежда”, „Радини кули” и пр. Често е споменавана и от минали, пък и от сегашни иманяри. За тях повечето от посочените местности, свързани с Радиното хайдутство, продължават да са обект на особено внимание, поради легендите за натрупаните и незнайно къде скрити от Рада и Вълчан войвода несметни богатства.
източник:forum.bg-nacionalisti.org, връзка към цялата статия – линк