Христо Иванов (Големия, Кииговезеца, Христемага, Крачола, Къкренчанина, Ловчанлията)
Паметникът на Христо Иванов – Големия се намира в източния край на историческата улица „Генерал Гурко“ в град Велико Търново, в близост до къщата му в града и на около 100м югоизточно от Музей на градския бит „Сарафкината къща“ и под храм „Св. Св.Константин и Елена“. Мястото е един от Паметниците на борбите за национално освобождение на България.
До 1991г къщата на Христо Иванов – Големия е стопанисвана от Регионален исторически музей, но след това е реституирана и сега е частен дом.
Източник: opoznai.bg, връзка към статията – линк
Други статии и материали за Христо Иванов можете да намерите на страницата „Статии и материали за Христо Иванов – Големия„
ГОЛЕМИЯ ХРИСТО ИВАНОВ
Маргарита Петринска
„Като се качих на коня, съгледах из гъстака трима от стражарите, че тичат из гъстака и им светят пушките. Тази работа не е чиста, ами къде?
Хайде, рекох ази, напред, че каквото даде господ.”
„Ето след два часа носят едно тетевенче, сечено и бито с ножовете им. И казах си на ума: „Пострада това невинно момче заради мен.”
Не е живот животът без свобода за отмора на духа и тялото. Насилието замества Добрия ден и Леката нощ и залъкът не е сладък и сънят не е сън.
Страхливият се нагажда към времето според страха си, храбрият според храбростта си и върви напред.
Христо Иванов (Големия, Кииговезеца, Христемага, Крачола, Къкренчанина, Ловчанлията), родом от Къкрина, е сред храбрите. Тая негова храброст е прецизна за приятели и врагове, на изчакване и действия. В обителта й Големия е свободен човек.
По селата на Стара планина Христо Иванов събира лисичи и зайчи кожи, кожи от бялка, кожи всякакви, като рискува парите си, пък то ще рече, живота си. Рискът дотяга и май че на Големия много му е дошло, щом като не скланя да върти кръчма – баща му се мъчи с кръчма да го задържи в Ловеч.
Христо иска да се изучи на европейски занаят, всъщност осъзнат порив към някаква що-годе независимост. Дето ще го мерят пушки по друмищата, дето турски разбойници ще палят по нощите сламения покрив на хана, незабравено от Големия преживяване край село Български извор, Ловешко (Край същото село Български извор след време той ще наказва Димитър Общи).
Като се трупа, трупа, страхът на достойния в някаква минута се обръща на решение, по простата причина, че за него страхът е нетърпимо унизителен.
Чудно явление в нашата история е приятелятпокровител. Тогава човешкото сближаване по безбройни пътища свети над доброта и стремление към по-добро.
По Христо Иванов и заради Христо Иванов доктор Рашко Павлов от Ловеч провожда на Раковски писмо в Белград. Две срещи с хора правят от Христо революционер – първо с Раковски, после с Левски.
„Добре, ами имате ли харашлък”, пита Раковски Христо Иванов още при първото им виждане в Белград. Годината е 1862-ра, писмото от доктора е предадено. „Ази като ме е срам, казах му, че имам.”
„Ази като ме е срам” … Срамът у Книговезеца е като усещането за чест, а честта си той цени и брани. В различните обстоятелства различно, но винаги според характера си – неотстъпчиво (В 1863та Христо Иванов е подвързвач при Христо Г. Данов в Пловдив и понеже в нрава му е да закриля, сприятелява се с книговезкия ученик Антон. Та тоя Антон, премитайки работилницата, намира отворено писмо на Данов от Виена до Йоаким Трувчев. Данов пише, че след година на Христо трябвало да се даде вятъра, но дотогава да се котка … Книговезеца прочита писмото, че като „го хванале гяволите” … Дигнал бастуна си срещу Трувчев, намесил се Йоаким Груев, боят се разминава, но край на стоенето в книжарницата).
В книговезството Христо Иванов е много добър, а учи се той на този занаят именно през 1862ра в Белград с препоръките на Раковски. Учи се в борба с глада и безпаричието, с работа до изнемога, по български, както държи да се знае, но без раболепие пред майстора (Трудолюбието на Книговезеца е голямо. Когато след години се упътва за Америка, най-силно впечатление в Генуа му прави изораната и засята до най-малкото си ъгълче земя).
Безпаричието измъчва Книговезеца, както всичките наши революционери, към теглото му дотуря тегло. Работата за Отечеството е съпътствувана неизменно от работа за парата.
„Имаш ли пари за харашлък”, загрижено пита Раковски и двадесет и четири годишното българче не се чувствува самотно. Христо Иванов учи занаят, но при всяка пролука в работата тича при Раковски. Да се оплаче, че трудно разбира немския в книговезницата на Волф, че не му се заплаща работата, че тая работа ще я напусне. Раковски съветва, утешава, дава пари, разказва за битки – отминала българска слава, и думите падат на сърцето като найвисша правда. Страстната му обич към Родината няма задръжки, той я изповядва при всякакъв случай. В спомените си Големия разказва как Народният войвода започнал „да кастри” едно българче – гърче по майка. От деветдесет и девет дерета вода донесъл да въздигне българшината. „Сберете се и приказвайте български” учи Раковски нашенците (Книговезството и внушението на Раковски за цената на думата са първият силен тласък у Христо Иванов на уважение към словото. За възвеличаване на истинността му. Спомените на Книговезеца са писани след Освобождението, когато е лесно и редно някак да се поукрасиш с повечко подвизи, обаче авторът им е точен: „Но ази се уплаших. Бягам все на едно място, а другарите убегнаха” – ще каже той за първия пристъп на страх в белградските събития през 1862 година. Че държи на думата, на словото, говорят и отпечатаните на цигарени книжки години по-късно пословици и поговорки – алегоричен призив към революционна борба: „Притисната вода пошироко шурти”. „Лозето не ще молитва, а иска мотика”, „Съединението прави силата”, „Свободата ще възтържествува …”).
„Слушам и ази, попрочитам и нещо от вестника, кога ни приказова някой. Хванах да мразя турците още по-много и хванах да ставам и аз да ми е слободна България, което ще каже, че и ази хванах да ставам народен. Хем не тъй, какъвто и да е, ама лош.”
Народен, ама лош …
Първата бойна кръщавка на Христо Иванов е в 1862-ра, случва се ето така.
Пие си той бирата с приятели след неделното сбиране у Раковски. Тропот и викове го стряскат, огромна тълпа се е юрнала към Стамбол капия. Хуква и Христо нататък. Пред капията строена турска войска, юзбашията е опрял хола сабя в земята. Стана тя, вика си Христо, но решението за действие не идва веднага, той се лута, бяга от страх на едно място. Сеща се да вземе едно дърво от кафенето „Милош Обилич”. „Не видите ли, че люди гину”, крещи насреща му сръбски стражар.
Оттук нататък Христо Иванов ще сложи кръст на лутанията си, ЩЕ СЕ ОПРЕДЕЛИ. А ще се определи той като верен на Левски, верен началник на тайната му полиция и поща, като апостол в Търновския революционен окръг, като войвода по време на Априлското въстание, Руско-турската освободителна война и Сръбско-българската война.
Революционният му път започва при защитата на Белградската крепост от турския гарнизон през 1862 година. Започва тук, в Белград, при дядо Ильо Марков, славен войвода и благороден човек, оглавил чета от българи в битката за крепостта; при дядо Цеко Петков от Ломско, дълговременен войвода в Българско и четоводец в битката за крепостта; при всичките български дюлгери, „които вървяха след нази с брадви, търнокопи, множество голямо”; при Васил Левски и Стефан Караджа, хвърлили се като лъвове в сражението.
Българите се бият с единствената мисъл сръбското правителство да оцени заслугите им с оръжие, та въоръжени да минат и разбунят Отечеството си.
Но … „И много като искаха емигрантите да излязат за Отечествата си (т. е. за родното мястоб.а.), не им дозволиха никак.”
Но щом като не може така, нищо не ще спре Книговезеца инак да опита. С малко парици за парахода, колкото до Смедерево, после криене между багажа и криво-ляво е тегло – до свищовския бряг.
Заминавайки за Виена през пролетта на 1863та, Христо Г. Данов е поканил Христо Иванов при себе си в Пловдив.
Добре е в Пловдив да попадне зреещият за делото. Борбата с гърцизма – за национално самосъзнаване, се роди с песен и нож.
„През лятото къде Света Богородица захвана холера. Недко беше болен от треска от много време на крака, но си хвана от холерата и умря. Пре всичко, що му прогонихме, но не можахме да му помогнем. И като умираше и викаше: „Извадете ме на пътя и ми дайте камата, за да убия барем един неприятел и тогази да умра!”
Заедно с учениците си сопотчанинът Никола Ковачев пее български обредни песни по Нова година, Коледа и Васильовден пред български къщи, където има жена-гъркиня. Пеенето е толкова страстно, колкото е нужно за една победа.
Христо Иванов, Петър Тананов, Кръстьо Тодоров и Христо Богоров обикалят и късат гръцките евангелия по църквите, „превземат” ги.
В квартирата на Книговезеца се събират борците с българско самочувствие, в тази квартира се ражда пловдивското читалище.
Та борбата е на живот и смърт.
„Каза Петър: „Я стани, Кръстьо, да си го помачкам още малко (става дума за един грък направил забележка на нашите юнаци, че пеят песента за гордий Никифор – б. а.) и да му извадя очите, че да ходи кьорав да проповядва. И да знае, коги се е карал на връх Великден с българи! И като се хвърля връз него по български и драпва с двете си ръце да му избалака очите и да ги хвърли. Но за добра чест негова, не му сполучва очите в тъмнината и калта, но устата. И дръпва и му съдира устата до ушите.”
Борците за българска народност са готови да загинат, но да не позволят на гърците в кафенето да спрат свирнята на гайдарите, за да се чуят цигулките им.
„И ази хванах да ставам народен. Хем не тъй, какъвто да е, ама лош.”
Което ще рече – действен.
Новата среща на Христо Иванов с Левски тук, в Пловдив, е повод и за нова деятелност.
Наклеветен от вуйчо си, дякон Левски е затворен в пловдивската тъмница. Уж носи хляб на затворниците, но с лелеяната цел да поговори с Апостола, Книговезеца влиза в затвора. „Не бой се”, казва му. И се разтичва. Най-напред при д-р Рашко, д-р Рашко при господин Геров, пък те двамата уговарят градските чорбаджии да помогнат с пари и влиятелни думи.
Левски е свободен и се главява за учител във Войнягово на два часа път от Карлово.
Христо Иванов има дарбата да взема решение, но особено категоричен е той, когато е докачен на чест. Обиден в книговезството, Големия бърза да замине за Букурещ, та като си набави инструменти, сам да си отвори дюкян в Пловдив. Сам!
Драматично и устремно Книговезеца върви по пътя си на народен човек.
По това време в Букурещ е новата му среща с
Раковски и пак разговори все за България, а после – обратно в Пловдив.
Големия не обича застоя.
„Ази като си работех и решавам с учениците, за да се иде по Европа, да се учи занаят, да се пренасят в България европейски изкуства.”
Но предвиденото пътешествие до Америка завършва в Александрия, в Порт Саид: през Цариград, Сицилия, Генуа, Марсилия … Много злочестини преживява по този път Христо Иванов, но се бори с тях по БЪЛГАРСКИ – като се труди.
В Александрия научава за боевете на четите на Филип Тотю и Панайот Хитов. Годината е 1867ма. „Но една нощ сънувах Левски, че дойде, та ми каза на сън: „Какво поиш, бе? Ставай и върви с мене!”.
Левски ръководи поведението на Христо Иванов, с годините все повече се засилва духовната връзка между тях, доверието.
Те се сприятеляват в Белград през 1862-ра. Големия гледа как храбро Левски се бие с турците при защитата на Белградската крепост. В 1863-та решават да се върнат и България, макар че не успяват заедно. Огорчен в книговезството си, Големия заминава от Пловдив да търси Апостола във Влашко … И ето сега, в Александрия той го сънува … „Ставай и върви с мене.”
И тръгва той с него – иска да намери приятеля си във Влашко, но Васил Кунчев отново е в Белград, тук пристига и Христо.
А в Белград вече има Втора българска легия, основана в 1867 година с благородната цел да обучи българска войска за бъдещо въстание. Повод предостатъчен Левски и Големия да станат легисти.
Левски току-що е завършил байрактарството си при Панайот Хитов.
„Васил Иванов, Христо Иванов Големия, Стоян Чакъров (М. Греков – б. а.) и Ангел Кънчев (ученик от II курс на Сръбската военна академия) често се събират в квартирата на Левски. И там размишлявали за съдбата на България. В тези събрания понякога вземал участие Наум Симеонов, македонец, възпитан в пансиона на О. Молто, а друг път карловецът Иван Грозев. Още в тия събрания било решено да се основе революционен комитет в България” (Михаил Греков).
По това време Левски се разболява, извикани са двама лекари да го церят.
„Но неговата болест беше опасна, защото на сърцето (Христо Иванов се изразява по простонародному „сърцето”, а става дума за стомашното заболяване на Апостола – б. а.), като им се предложи, щото ако би някак да го уморят, и те с него ще последват смъртта си.”
По нрав Книговезеца е избухливо-решителен и премного хладнокръвен, затова не бива да се съмнява човек, че няма да убие, ако докторите не излекуват Апостола. Много се страхува той за живота на Левски. Левски е делото, умре ли Левски, делото се обезглавява.
Легията се разтуря поради „кавга между сърби и българи”. Както през 1862-ра за въоръжено влизане в България и дума не може да става. Унижени и оскърбени, легистите се пръскат кой за Влашко, кой за Българско. На път от Белград за България
Книговезеца ще мине през Влашко. В румънския град Рошиори де Веде заедно с Иван Македончето отваря кръчма. Един ден, както си върти кръчмарската работа, той вижда, че Левски скача от коня току пред вратата. „Защо трябвало да идем за в Българско да работим там и ние.”
И започва апостолската работа на Христо Иванов Големия.
„Такива помощници (на Левски – б.а.) му бяха Ангел Кънчев, който се въртеше из Северна България, Дим.Общи – в Ботевградско, Хр.Иванов – Търновско, Сава Младенов и Васил Йонков – в Тетевенско и Южна България” (Ал. Бурмов).
Левски прави Христо Иванов началник на тайната полиция и поща на революционната организация. И тъй като именно тайната полиция и поща осигуряват безопасността на делото, т. е. и на самия Левски, изборът е направен с удвоена бдителност. Безспорно е, че на такъв пост човекът трябва да бъде хладнокръвен и напорист, точен и съобразяващ се. Смел, много смел. „Искрен, решителен и постоянен” – така е оценил Левски своя избраник.
„Това лице от 62-ра (година – б.а.) досега между своят си частен интерес, занимавал се и с народни работи, отколкото са го допущали силите, и тия му работи го препоръчват за искрен, решителен и постоянен. Следователно и отсега нататък упълномощава се до известно време да работи за освобождението на милото ни отечество България, със секн българин, който желае да постъпи в народното дело по пределите на устава” (Пълномощно на Големия, написано лично от Левски на 25 юли 1872-ра).
Не ще и дума, че от Левски Големия се учи да бъде народен човек. Апостоловите уроци са безпогрешни („Аз ще докажа, че до днес, каквото съм работил, нямам погрешка в нищо” – Левски).
Ето един от тези уроци.
„Защото може да е от завист”, ще каже Книговезеца за Каравелов по някакъв повод. „Не е от завист, но го е страх”, ще го поправи Левски.
И така – не един път.
В житието си Книговезеца разказва случаи, когато е трябвало да вземе парите на чорбаджии за народната работа или пък да накаже за предателство. Тонът на разказа му е делничен, защото такъв е бил делникът на този човек.
Няколко пъти Левски нарежда на Общи да ликвидира ловчанския дякон, защото вреди на делото, обаче бившият гарибалдеец не си свършва работата. Тогава Апостола изпраща Големия да го предупреди за последен път. Естествено след Христовото предупреждение с ловчанския дякон е свършено.
Левски непрекъснато държи връзка с Големия – устно или писмено. Веднъж ще го смъмри, после ще му се извини, че са го подвели. Обаче Книговезеца запазва самообладание в правотата си, той знае, че чистият Васил ще разбере истината. Тяхната връзка е толкова силна, че в поведението си, в разсъжденията си Големия е като Апостола. Найвече в неотстъпчивостта си към истината.
„Наскоро Левски трябваше да пожъне разочарование и този си опит. Кънчев загина, Общи започна да своеволничи и да руши единството на организацията. Хр. Иванов се уплаши при първата опасност и унищожи припаси, архива и пр.” (Ал. Бурмов)
Дали наистина Големия се е уплашил?
Левски е уловен в Къкринското ханче чрез предателство на 27 декември 1872 година.
„Ето ги, ето ги след третия ден, че ги карат с един голям каладам и като погледнах отдалеч, видях В. Левски, че зачулен с един ямурлук си върти очите ту нагоре, ту надолу, но ази го гледах все в очите да видя дали нещо ще ми даде знак с очи, но из един път съгледа и ми клюмна глава вместо „добър вечер” и с нажалени очи ме погледна вместо „прощавай” и замина колата бързо.”
На Големия е съдено да види окован човека, когото най-много е обичал, човека за живота на когото не би пожалил своя живот, защото: „хиляди не ни жали като мене и други се по-лесно спечелват, но като тебе ние не можем спечели никога”, пише той на Левски.
Какво прави Христо Иванов в дните на ГОЛЯМОТО СТРЕСВАНЕ?
Заедно с Христо Караминков-Бунито и Иван х. Димитров – Захралията се опитва да запали търновския конак и да освободи Апостола. Опит, уви, и разбира се, неуспешен – как с потопени в газ парцали ще подпалиш конак? (В Южна България други верни другари на Левски правят засади по железопътната линия за Цариград с подобна цел – нали е пуснат слух, че ще карат Апостола в Цариград).
Излиза, че в дните (какво в дните!) – още в първите часове на голямото стресване от залавянето на Левски, Големия, без да се стресне, рискува живота си да го освободи, та някак невероятно е такъв човек да се уплаши? (Както пише Бурмов). Може да е унищожил Големия писма и документи заради конспиративност, може да има всякакви други причини, но не и уплаха.
След смъртта на Апостола Големия си казва, че сега му е нужно КУРАЖ и ПОСТОЯНСТВО и че трябва да ги намери в себе си.
С кураж и постоянство е Христо Иванов във воеводствуването си по време на Априлското въстание през 1876 г., на Руско-турската освободителна война, за да завърши в Сръбско-българската война (1885 г., ) пак като войвода.
„През пролетта на същата година (1876-та-
б.а.) Христо издига байрака в Балкана между Троян и Ново село. От Троян, Ново село и околните села под байрака се събрали до 130 души, а Христо ги повел и завел на Марагидик, Калоферский балкан, гдето издържал една решителна битка с черкезите и башибозуците, които се разбягали и ги оставили в покой” (Стоян Чакъров – Михаил Греков).
Участието на Големия въз въстанието дълго време не се знае. Чужд на показността, възпитавал се в конспиративност, войводата сякаш ни обяснява причината: „Те (пръснатите селяни-б.а.) меня не познаваха, щото бях облечен в селски дрехи и са казувах троенчанин, но познаваха байрактаря, който беше от същото село.” Дълг на потомците беше да не допуснат твърдението, че революционер като Големия, най-старият между българските апостоли, другарят на Левски, не ще бъде в народното въстание. И се разбра, че неуспял да вдигне на въстание черноосъмските махленци, Христо Иванов се отправя насреща къде Светиниколовия баир, където прекарва нощта на 5 срещу 6 май. На 6 май заедно е дядо Георги от махалата Иван дял събира 18 души да се бие с башибозуците „на главната позиция на трете пътя”. Но четата му се разтуря. На 7 май вечерта Христо Иванов се среща с Цанко Дюстабанов в Ново село и от уважение към миналото на Големия Дюстабанов го включва в ръководството на своята чета. Опитният апостол Христо Иванов ръководи укрепяването на позицията при Зла река. Големия се бие под Марагидик в местността „Бунарят”.
Воеводството на Големия е описано в „История на града Габрово и габровските въстания”, в „Дневник на габровските въстаници” от Георги Бочаров и в личните спомени на Големия.
Спомените на Христо Иванов, писани през 1893-1895 г., точен разказ за преживяното, не могат да бъдат заменени – заместени от нищо друго.
„Таман щото намерихме няколко агнета и взехме да ги печем без сол …”, казва той и ти разбираш до каква непоносима степен се е разбъркал битът на българина, щом като дори солта е изчезнала от яденето му … „Чух, че викат да ги чакаме, защото Панчо останал, не може да върви. Пристигна и той, ази му казах, че додето другите по-слаби момчета да останат, а то ти! Той нищо не ми отговори. Само ми каза: „Извади ножа и ми отрежи главата, отколкото да ми приказваш”… Слязохме ние надоле, намерихме новоселци, каквото можле, това взели. Излезе имали по 10 оки брашно, та го държели за децата да не пищят от глад.”
Големия разказва задъхано и от бързината всичко да изрече, понякога ясното се губи, но за това един стремеж е ярък: точност, точност, точност!
Така точно, без излишно вайкане, е описал той теглилата си на апостол в подготовката на Априлското въстание. Пукотевицата на едно въстание обединява и в страха и в смелостта, докато в подготовката му решението за бунт става общо дело само когато апостолите са силни да го внушат. – Много беди обаче излизат срещу апостолската сила – непредвидени, изневиделица, скверни в нелепостта си. Троянчанинът Иван Марков продава на новоселци 30 оки барут по 30 гроша оката, пък тя струва 18 гроша. Хайде при Иван Марков – Големия незабавно ще го изпита защо ги върши такива. „Таквази ли е народността ви, за която искаме да мрем всички заедно за общата свята слобода.”
Христо Иванов в своите спомени си е направил автопортрет, без разкрасяване.
В тежкото време на Априлското въстание Големия се държи както би се държал Апостола. Той не се надява на помощ отвън, твърди, че е лъжа като 2=4 слухът, че сръбското правителство ще даде парична помощ за въстанието през 1876-та. През пролетта на 1875-та Иван х. Димитров отива вместо Христо Иванов в Букурещ (тъй като Големия е много зает с дела в страната), но той изрично му заръчва да предаде там, че още не са готови и да не се бърза с въстанието. В 1875-та Христо Иванов отива при Тодораки Пеев в Браила и като вижда, че не са готови, пита го: „Где ви остана помощта от пари, где ви са войводите, дето щяха да дойдат на помощ?”
Взискателност, която се опира изцяло на самовзискателност. Също като при Левски.
Тя се среща непрекъснато в спомените на войводата Христо Иванов: „Тръгнахме и ази видях, че ми нещо предсказва, че не е добро това ненадейно оттегляне и исках да стигна Дюстабанова да го попитам какво е намислил. При тясната пътека не можах да го пристигна скоро, но го пристигнах и го попитах, накъде той потегли момчетата ненадейно. Той ми каза, че като намерим по-горе някое място равно, да си починем и ще ти кажа. Излязохме горе на едно равно място до гората, седнахме да си починат и ази се примъкнах до него. Попитах го ази пак. Той ми каза, че дядо Фильо не можел да удържи на Кръвеник и пропуснал позицията си. И голямо нападение идело само от черкези, което не можем удържа. „Добро, брате, но трябваше да се ударим барим един път и като видим, че не можем удържа, и тогава да се оттеглим, защото не ми се вижда на добро това бягане.”
След разгрома на въстанието Големия се крие в дома на Величка Хашнова в Ловеч. Скривалището той лично е правил за Левски.
В скривалището Големия преживява отново тъмнината на робията. Вестта, че русите са влезли в Свищов го понася към първия свободен български град.
Лесно се казва „понася”. Но това е промъкване на живот и смърт между турските постове. Задачата не е от най-сложните за Големия, но смъртта идва понякога и от една случайност. Слава богу, той оцелява и този път.
Първият свободен български град е „шумен, гръмлив, прашен, пълен с кипящ живот, с бурния отглас на великите събития на войната, в гръмотевиците на която се раждаше прясна и кървава нашата свобода” (Иван Вазов). Свищов посреща руския император Александър с улици, потънали в цветя, с кръстове по портите, стъпкал с крака феса. Така действителен, така символичен!
Христо Иванов събира чета от 170 бежанци и заедно с руските войски освобождава Ловеч.
Ловчанлии преживяват злата участ повторно да паднат под властта на агонизиращ враг, за който оръжие сега е само издевателството, унищожението. Турците търсят Големия под дърво и под камък, той бяга към Търново през Севлиево и с нова чета на 22 август 1977 г. повторно освобождава града.
Доживява бай Христо Иванов Големия, найстарият между българските апостоли, да освобождава България. Троянският балкан още от времето на кожарството му е познат, та лесно е сега войводата заедно със своята чета да води казаците по обходни пътеки към турските укрепления, за да се премине планината.
Неговите хора разузнават дълбоко в тила на османската армия – при Тетевен, Етрополе, Арабаконак, Орхание (Ботевград), Златица, Ихтиман, Пазарджик.
Та чак до Беломорието стигат Христо и брат му.
В тези дни на Големия му е съдено да почувствува, че и свободата носи горчивини.
„Действувайки във връзка с руските императорски войски, четата се задължава непрекъснато да ми доставя сведения за месторазположението, движението и числените сили на турските редовни и нередовни войски” – такъв е текстът на инструкцията, която Христо Иванов получава заедно с другите войводи от руското командуване.
Но!
Тъй като четите са насочили ударите си против едрите земевладелци, зачисленият към главния щаб М. А. Хитро излиза с план за партизанска война главно срещу турската армия – да се отвлече вниманието от класовата борба.
Душевните мъки у Големия растат, като вижда, че награда получава хаджи Стою от Дряново, човек не рискувал нито преди, нито сега живота и имота си. Воеводата се терзае още, че няма патрони за четата, че действията му се ограничават. Горещо моли щаба за пушки.
Но сигурно се е радвал на похвалата на генерал Паренсов, удивен от всеотдайността на българските войводи. Т. е. удивен от Големия.
Воеводството на Големия завършва в Сръбско българската война. С отряд от 300-400 души той заминава към Видин. Как ще стои настрана!
На 29 януари (ст. ст.) 1898 г. в Търново, в беднота, както много поборници, и сред многобройна челяд умира войводата Христо Иванов Големия.
„Четите в България на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа” през 1885 година Захари Стоянов посвещава „на Христо Иванов Книгозезеца – най-стария апостол на българската свобода”. Дали се е радвал войводата? Сигурно! Защото жестът на почитта идва от човек със сродна участ, а тогава мярката е точна.
Христо Иванов е наречен ГОЛЕМИЯ, за да се различава от Христо Иванов Малкия – Бунито. Но покрай този формален повод ние сме в правото си да го наречем ГОЛЯМ, защото той е наистина голям в делото за освобождението на отечеството.
Източник: „Български войводи“, 1985, С., Състав. Нина Андонова
източник на изображението – bg.wikipedia.org, връзка – линк
Информация за книги посветени на Христо Иванов можете да откриете в секция Книги – линк